— Наистина ли? С кола ли пристигнахте?
— Да. Но не бих желал дъщеря ми да знае защо съм тук и че съм се консултирал с вас.
Мейсън пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Дела Стрийт, която го наблюдаваше през огромното огледално стъкло, видя, че той нито веднъж не погледна към другия.
— Обикновените афери не ми доставят удоволствие.
— Смятам, че моята молба няма да ви е безинтересна и хонорарът ще…
— Харесват ми емоциите — прекъсна го Мейсън. — В мен събуждат интерес случаи, в дъното на които се крие някаква тайна. И ако се включа, най-често се стига до интересни ситуации. Обикновено пресичам няколко завоя и стигам до критични положения. Така съм устроен. Обичайната практика в бюрото не ме привлича. Работа имам толкова, колкото мога да свърша, но делничните юридически спорове за мен са без стойност.
Неговото равнодушие подтикна Уитерспоон да му се довери.
— Дъщеря ми Лоиз има намерение да се омъжи за един младеж, който щом завърши колежа иска ла постъпи в инженерните войски.
— Възраст?
— На дъщеря ми или на младежа?
— И на двамата.
— Дъщеря ми скоро навърши двадесет и една. Младежът, е около половин година но възрастен. Интересува се много от химия и физика — изключително умен мъж.
Мейсън каза:
— Днес младежта наистина има хубави възможности.
— За съжаление не мога да се съгласях вас. Не че не съм патриот, но не ми харесва мисълта да имам зет, който ще отиде на война веднага след сватбеното пътешествие.
— Преди 1929 — каза Мейсън — младите хора имаха твърде много от всичко. След голямата стопанска криза те се преситиха бързо. Поради това започнаха да се занимават прекалено много с материални проблеми. Ние размишлявахме твърде много върху участието си в наличното богатство, вместо да творим богатство. Младежта трябваше да твори и да има възможност за това. Днес младите хора влизат в отношения от съвсем друг характер. Те се учат да понасят болки, запознават се с борби и нужди — и със смъртта. Но оживелите ще са закалени от огъня. Те не са доволни, когато им се нарежда какво да правят. Само не се заблуждавайте, Уитерспоон, когато премине войната вие и аз те живеем в един нов свят, и той ще бъде друг, защото младите хора страдаха, размишляваха и се учиха.
— Не съм мислил но този начин за младите хора — каза Уитерспоон. — Впрочем, никога не съм считал младежта за оформяща света.
— Трябваше да я видите в униформа в последната война, когато тя се бореше, опряла гръб в стената — каза Мейсън. — Младежта от 1929 сега е на средна възраст. Вие ще изживеете още изненади…Този млад човек започва да ме интересува. Разкажете ми повече за него.
Уитерспоон каза:
— В миналото му има една тъмна точка. Той не знае кой е.
— Искате да кажете, че не знае кой е баща му.
— Нито кой е баща му, нито коя е майка му. Жената, която Марвин Адамс — така се нарича той — е считал винаги за своя майка, разказа, че е бил откраднат, когато е бил на три години. Тя каза това на смъртното си легло. Естествено, това разкритие, станало преди два месена, го засегна тежко.
— Интересно — каза Мейсън, като гледаше намръщен върховете на обувките си. — Какво казва дъщеря ви за това?
— Тя казва…
От втория ред кресла се намеси женски глас:
— Може би ще оставиш дъщеря си сама да обясни, папа.
Уитерспоон обърна бързо глава. Мейсън се повдигна с небрежна грация, каквато притежават едрите мъже, които се пазят от напълняване. Топ погледна към жизнената млада дама, която коленичи на креслото и облегна ръце върху облегалката. Една книга падна шумно на пода.
— Не съм подслушвала, папа, честна дума. Но чух името на Марвин и… нека изясним веднага всичко.
Джон Уитерспоон каза:
— Не виждам защо да не говорим за това в твое присъствие, Лоиз.
Мейсън погледна последователно двамата и каза:
— Защо не? А ето че идва и моята секретарка, мис Стрийт. Може би ще отидем четиримата в салона за коктейли да изпием по чаша и да обсъдим въпросите на спокойствие. Дори и да не стигнем до споразумение, поне няма да скучаем. Струна ми се, Уитерспоон, че случаят започва да става интересен.
Лоиз взе от баща си инициативата за разговора.
— В края на краищата — каза тя — този проблем засяга най-много мен.
— Става дума за твоето щастие — каза баща й кратко и строго — и поради това засяга и мен.
— Моето щастие — подчерта тя.
Джон Уитерспоон погледна почти умолително Мейсън, след това потъна в мълчание.
Читать дальше