Ърл Гарднър - Червенокосата авантюристка

Пери Мейсън паркира колата си пред голямата сива сграда на общинския съд в Ривърсайд. Движението не беше натоварено и той се оказа на срещата със съдията Дилърд половин час по-рано от уговореното време.

Съществуваше малка вероятност делото, за което съдията му обясни по телефона, че може да отнеме цялата сутрин, да бъде решено и той да се освободи по-рано. Мейсън измина дългия коридор и влезе в съдебната зала.

Делото беше в ход. Млад адвокат, видимо смутен, стоеше до банката на защитата и явно не знаеше как да продължи.

Облегнал се удобно на стола, свидетелят спокойно очакваше следващия въпрос.

Членовете на съдебното жури изглеждаха отегчени.

Мейсън се отпусна на един от столовете в дъното на залата.

— И тъй, мистър Боулс — започна младият адвокат, — нощта беше тъмна, нали?

— Нощта беше тъмна, но улицата беше осветена.

— В какъв смисъл „осветена“?

— Имаше светлина на ъгъла.

— Ш тя ви помогна да видите всичко?

— Тя осветяваше улицата достатъчно.

— И какво забелязахте?

— Видях обвиняемата Ивлин Бегби да вади нещо от багажника на онзи автомобил. Тя го остави на земята, наведе се, отвори го и…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо защитникът. — Вече ни разказахте всичко това.

— Нали ме попитахте какво съм видял? Помислих си, че искате да го повторя.

— Но не и какво предполагате, че е правила обвиняемата, а какво сте я видял да прави.

— Видях я да отваря багажника на колата. Да вади куфар. Да го оставя на земята. Да го отваря.

— Беше с гръб към вас, нали?

— Да.

— Тогава не бихте могъл да видите дали отваря куфара.

— Видях я да се навежда над него. Видях ръцете й върху капака му. Видях капака да се повдига. Не зная как другояче бих могъл да го опиша.

— Видяхте ли какво извади от куфара?

— Не.

Младият адвокат се наведе над папката и взе безцелно да се рови в бележките си, явно опитвайки се да измисли още някакъв въпрос, който да не навреди допълнително на делото. Членовете на журито се спогледаха и насочиха вниманието си към съдебната зала.

Съдията Дилърд срещна погледа на Мейсън, погледна часовника си и кимна. Мейсън наведе глава, с което искаше да покаже, че времето е изцяло на съдебния състав.

— Тогава още не знаехте кой е собственикът на колата, нали? — попита адвокатът.

— Да.

— Кога разбрахте кой е?

— След като обвиняемата си тръгна, започнах да се питам…

— Не е важно какво сте се питал и какво сте си мислел — прекъсна го бързо защитникът. — Просто отговорете кога разбрахте чия е колата?

— Когато ми казаха в полицията.

Вие ли отидохте там или те ви потърсиха?

— Аз отидох при тях. Чух за кражбата по радиото. Веднага след това…

— Не е важно какво сте чул. Не се отклонявайте от въпроса.

Адвокатът седна и се обърна към клиентката си — млада червенокоса жена на около двадесет години с провиснали дрехи. Елегантният някога костюм от евтина материя бе позагубил формата си и сега дрехата изглеждаше толкова унила, колкото и изражението на младото женско лице. Последва кратък разговор, проведен шепнешком. Защитникът още веднъж прегледа бележките си.

— Други въпроси? — попита любезно съдията. Младият адвокат погледна часовника си и се изправи.

— Как разбрахте, че това е обвиняемата? — обърна се той към свидетеля.

— Видях я.

— Какво видяхте?

— Как беше облечена, лицето й.

— Успяхте ли добре да го видите?

— Достатъчно добре.

— Какво означава това?

— Достатъчно добре, за да я разпозная.

— На какво разстояние бяхте от нея?

— Пак ще повторя, че когато тя извади онези неща от колата, аз се намирах на тридесетина метра от нея.

— И нито за миг не сте бил по-близо?

— Не, докато отваряше куфара. След това тя се обърна и тръгна към мен.

— Как беше облечена?

— Доколкото си спомням, носеше карирано палто с кожена яка.

— Опишете го по-подробно.

— Прилича на онова, което е представено като веществено доказателство. Същото палто виси на окачалката, ей там.

Свидетелят посочи едно дълго палто с широки поли, което висеше на телена окачалка в края на черната дъска. Етикетът върху него показваше, че е представено като веществено доказателство. На черната дъска с тебешир беше начертана диаграма, явно използвана за онагледяване на свидетелски показания.

— Какво правеше обвиняемата, когато я видяхте за първи път?

— Отваряше багажника на колата.