Ърл Гарднър - Червенокосата авантюристка

— Но, Боже мой, нима успявате да мислите за всичко това едновременно?

— Да — ухили се Мейсън. — То става автоматично. Стоя прав и бълвам непрекъснат поток от въпроси, през цялото време мисля за всичките тези неща, а и за половин дузина други. А сега трябва да се връщам в кантората си. Влизайте и направете на пух и прах този свидетел!

— Мислите ли, че лъже, мистър Мейсън?

— Може и да лъже — сви рамене адвокатът. — А може и да казва истината или онова, което смята за истина. Ще ви съобщя обаче едно сигурно нещо: той не е видял краката на младата дама, когато се е навела, ако е била облечена с това палто. Много е дълго. Накарайте я да го облече и да се наведе — няма да видите краката й.

— Въобще не ми е идвало наум за това, а би трябвало. Ами да, сега след като ме подсетихте, е ясно като бял ден.

Мейсън хвърли поглед на часовника си, протегна ръка и се сбогува с Нийли:

— Влизайте и си свършете работата. И помнете, това е ваше дело. Не разказвайте на никого за малката ни беседа!

В кантората си Мейсън преглеждаше колоната с извънградските новини на сутрешния вестник.

— Нещо специално ли търсиш? — попита секретарката му Дела Стрийт.

Мейсън кимна:

— Може и да няма нищо. В Ривърсайд се гледа едно дело, което ме интересува. О-о-о, ето го.

— За какво става въпрос?

Мейсън сгъна вестника и й го подаде.

— Ето. Млад адвокат на име Нийли проведе блестящо разпита по дело, в което е замесена шаферката на Хелън Чейни. Свидетелят, който разпознал извършителя, рухнал при разпита. Ответницата Ивлин Бегби даде показания, че някой е подхвърлил част от откраднатите бижута в нейното бунгало. Съдът уведоми съдебното жури, че само притежаването на откраднатата вещ не е достатъчно, за да те осъдят, че трябва да са налице и други обстоятелства и ако се повярва на обяснението на обвиняемата, тя не може да бъде осъдена.

— Защо се усмихваш? — попита Дела.

— Случи се така, че влязох за петнадесетина минути в съдебната зала, преди обедната почивка и се чудех как ли е завършило това дела.

— И нямаш никакъв друг интерес? — погледна го изпитателно Дела Стрийт.

— Мисля си, че младият адвокат, който защитаваше момичето, се справя доста добре.

— И това е всичко?

— Какво друго?

Тя го изгледа спокойно и с възхищение, породено от дългата им съвместна работа. Сетне му показа сметката за разходите.

— Виждам, че си имал гости за обяд. Кои бяха?

— Една двойка, тукашни са.

— Финансовият отдел ще се нуждае от малко по-подробна информация.

— Лично е — засмя се Мейсън. — Не я пускай. Един симпатичен младеж на име Нийли и младата дама, за която има намерение да се ожени.

— Така си и мислех.

Дела Стрийт взе сметката за разходите и излезе от кантората. След малко се върна усмихната.

— Е, мистър Добър Самарянино, приемай гости!

— Какви гости?

— В офиса те чака млада червенокоса дама със сияещи очи и с фигура много по-забележителна, отколкото дрехите й. Твърди, че се нарича Ивлин Бегби и моли, цитирам: „Да благодаря на мистър Мейсън лично.“ Силно червенокоса и много решителна.

Мейсън се намръщи:

— Не ми се искаше да разбере, че имам нещо общо с тази работа.

— Както и да е, разбрала е.

— Доведи я, Дела. Ще приемем благодарностите й и ще я изпроводим по живо, по здраво. Ако не греша, тя си търси работа, пък и аз имам да свърша едно-друго.

— Онази купчина писма там вляво — напомни му многозначително Дела.

— Да, да, зная. Ще ги прегледам по някое време днес. Доведи я.

Ивлин Бегби, която редом до Дела изглеждаше доста по-висока, отколкото, когато седеше до младия адвокат в съдебната зала, прекоси кантората. Спокойните й сини очи се спряха върху лицето на Мейсън. После тя стисна ръката му силно и искрено.

— Благодаря!

— За какво? — попита я той и се усмихна на откровения й поглед.

— Като че ли не знаете!

— Как разбрахте?

— Мистър Нийли ме уведоми.

— Не биваше да го прави — намръщи се Мейсън.

— Каза ми, че ще бъде откровен. Безкрайно съм ви благодарна, пък и бях малко любопитна.

— За какво?

— За начина, по който атакува свидетеля на следобедното заседание. Май вече използва съвсем друг подход. Цяла сутрин се оплиташе, а следобед започна така уверено, сякаш е врял и кипял в тази работа. Зададе три-четири въпроса и напълно обърка онзи тип Боулс. След това ми разказа всичко.

— Седнете — покани я Мейсън. Тя поклати глава.

— Вие сте твърде зает. Дори не бях сигурна, че ще ме приемете. Разбрах, че за да влезе някой в тази кантора, трябва да има предварително уговорен час. Но аз държах лично да ви кажа, че оценявам високо постъпката ви.