Ърл Гарднър - Червенокосата авантюристка

— Благодаря ви. Нийли ми каза, че търсите работа.

Тя кимна утвърдително.

— Надявате ли се на нещо?

— Разбира се. Ще се оправя.

— Имате ли някакво предположение относно факта, че свидетелят Боулс ви разпозна?

— Не и следобед, но сутринта изглеждаше напълно уверен. От този тип хора е. Когато всичко върви добре, си придават важност, но щом нещо се обърка, търсят зад чий гръб да се скрият. Когато човек сам се грижи за себе си, се научава бързо да преценява хората. Единственото, за което съжалявам, е, че вече съм регистрирана в полицията и ако някой пожелае да научи нещо за мен, ще има на разположение досие, в което ще пише: „Арестувана, но оправдана поради липса на доказателства.“ Май се изплъзнах от съда.

— Адвокатът спомена ли ви нещо за обезщетение за причинените ви неприятности, разгласяването в печата и всичко останало?

— Не. Всички се държаха така, сякаш ми правят голямо благодеяние като ме освобождават. На полицейската инспекторка явно й беше неприятно да ме пусне и да ми върне няколкото долара.

— Свържи ме с Франк Нийли в Ривърсайд — обърна се Мейсън към Дела. — Седнете, мис Бегби, това ще ни отнеме само няколко минути.

Докато Дела Стрийт поръчваше разговора, Ивлин втренчи замисления си и подозрителен поглед върху него. Сетне се отпусна на големия стол, предназначен за клиенти.

— Ако смятате, че имам право да моля за нещо, ще споделя с вас единственото си желание.

— Слушам ви!

— Когато го чуете, сигурно ще ми се смеете, а може и да ме изхвърлите.

— Хайде! Изплюйте камъчето!

— Не ме интересуват парите, те… Има нещо, което желая много по-силно от всякакви пари.

— А именно?

— Само не ми се присмивайте. Искам да ми направят пробни снимки за киното.

Мейсън я огледа критично, после поклати бавно глава.

— Може и да станат добри, но не мисля, че…

— О, зная какво ще кажете. Че пробни снимки не се уреждат лесно и че дори и да са добри, пак може да не излезе нищо. Холивуд е претъпкан. Нужни са късмет, талант, привлекателна външност, самоувереност, влиятелни връзки, но и тогава шансовете са едно на хиляда.

— Има такова нещо — усмихна се Мейсън.

— Зная. Чувала съм за всичко това. Чела съм. Седем години ми бяха необходими, за да стигна дотук.

Мейсън повдигна учудено вежди.

— Ривърсайд непрекъснато дава заето — обади се Дела. — Ще се забавя още две-три минути, шефе.

Без да сваля поглед от посетителката си, Мейсън рече:

— Кажи на Гърти да продължава да опитва. За какво ви бяха необходими седем години, мис Бегби?

— Преди седем години бях само на осемнадесет — засмя се тя. — И привличах погледите. Повечето червенокоси имат лунички, но аз нямах. Чертите на лицето ми бяха доста правилни, а и фигурата ми бе хубава.

— Фигурата ви все още е хубава.

— Не е както преди, мистър Мейсън. Седемте години тежка работа, търченето около масите на клиентите и грубата страна на живота са оставили своя отпечатък. Мислех, че съм погребала амбициите си, но онова, което казахте преди малко, ги съживи.

— Какво съм казал?

— Че вероятно имам право на нещо.

— Ставаше въпрос за материално обезщетение. При сегашните обстоятелства тази възможност изглежда малко вероятна, но може би ще получим достатъчно, за да ви осигурим малко пари на първо време.

— Замесените в това дело са много известни личности в Холивуд. Хелън Чейни сигурно има голямо влияние.

— Ако иска да го използва.

— Май е по-добре да ви кажа какво съм намислила. Мистър Мейсън, когато бях осемнадесетгодишна, бях изпълнена с амбиции и решителност. Имах малко пари, които получих след смъртта на баща ми. Майка ми почина, когато бях десетгодишна, а баща ми, когато вече бях навършила осемнадесет. Отправих се към Холивуд, за да пробия, когато срещнах един мъж на име Гладън. Все още пазя една от визитните му картички за спомен. Стонтън Вестър Гладън.

— Кой е той?

— Беше заслепяващото слънце, което изгря в живота ми. Беше на „ти“ с всички големи в Холивуд. Преподаваше драматическо изкуство. Живееше само за театъра. Неговият гений бе създал половин дузина актьори и актриси. Обръщаше се към звездите на Холивуд на малките им, имена. Беше…

— Никога не съм чувал за него — прекъсна я Мейсън.

— Нито пък някой друг — засмя се тя горчиво. — И той беше омагьосан от сцената, но притежаваше вродена самоувереност. Изпечен мерзавец. Но тогава не знаех това… Бях едно наивно осемнадесетгодишно момиче и си въобразявах, че познавам живота от списанията, филмите и нескопосното ухажване на младежите от малкия провинциален град. Не можех да разбера знаменитостите.