Ърл Гарднър - Червенокосата авантюристка

Мейсън кимна.

— Първата ми мисъл беше да се облека, да отида до рецепцията, да обясня какво съм намерила и да ги помоля да уведомят жената, заемала стаята преди мен. След това размислих. Трябваше ли да постъпя толкова глупаво? Гривната сигурно принадлежеше на някоя богаташка. Тя щеше да ми се отблагодари. Вероятно щеше да даде стотина долара възнаграждение. А собственикът на мотела щеше да ги задържи и аз нямаше да получа нищичко, дори и благодарност. Никой нямаше да подозира, че съществувам.

— Тъй че решихте сама да откриете кой е обитавал стаята преди вас и да получите възнаграждението?

— Точно така. Знаех, че ако попитам, няма да ми кажат, пък и собственикът щеше да заподозре нещо. Затова реших да взема гривната в Лос Анжелос, да наема адвокат, детектив или някой друг, който да събере необходимата информация. Сетне щях да се свържа с жената, да й върна гривната и всичко щеше да бъде бомба. Знаете какво се случи после. Аз…

Телефонът, иззвъня и Дела кимна на Мейсън:

— За теб е.

Адвокатът вдигна слушалката:

— Добро утро, колега, и поздравления. Пери Мейсън е на телефона.

От благодарност Франк Нийли трудно намираше думи.

— Излязохте прав, мистър Мейсън. Онова приятелче, Боулс, лъжеше. Даваше показания, без да е сигурен в тях. Благодаря ви, че ме насочихте накъде да насоча атаката си.

— Страхувам се, че не сте много уверен в себе си. Нещо друго за обвиняемата?

— Напусна града веднага след приключването на делото.

— Сега е в кантората ми.

След миг мълчание Нийли рече:

— Не можах да устоя на изкушението да й разкажа какво направихте за нея.

— Не сте се разбъбрил пред никой друг, нали?

— Пред никой друг.

— И недейте, тъй като не съм направил кой знае какво. Ваша е заслугата за оправдателната присъда.

— Бих желал да ви обясня какво означава това за мен. Никога няма да го разберете. Не само за това дело, но и за цялата ми кариера. Чувствах се толкова безпомощен. Там се опитвах да задавам въпроси, които не водеха до нищо. След нашия разговор сякаш прогледнах и тогава… Предполагам, че съм се сражавал здраво. Знаех само, че съм престанал да мисля за себе си. Засипвах свидетеля с въпроси. Разбрах, че членовете на журито се убедиха, че той е безобразен лъжец. Това ми възвърна самочувствието.

— Какво ще правим с Ивлин Бегби? Тя сподели, че иска нещата да се изяснят докрай.

— Не мога да направя нищо повече.

— Разговаряхте ли с някоя от заинтересуваните страни…

— Не, не съм разговарял с никого.

— Тогава аз ще се помъча да направя нещо. Искате ли да ми сътрудничите?

— Мисля, че не бих могъл да ви помогна. Поздравете я от мен.

— Ще ви държа в течение — обеща Мейсън и остави слушалката. — Нийли ви поздравява.

— Той е чудесен. Вечно ще му бъда благодарна, но… Зная кой му вдъхна кураж.

Мейсън се замисли.

— Кой подписа оплакването, довело до вашето арестуване?

— Айрин Кийт. Шаферката… Трябваше да бъде шаферка. Там беше и една от ония сладникави филмови героини — артистката Хелън Чейни. С нея бе и Мървин Олдридж, собственик на корабостроителница. Предишния ден бях чела нещо за тях в един холивудски вестник. Не съм и помисляла, че мога да се забъркам в подобна каша. Аз…

Прекъсна я позвъняването на телефона. Дела вдигна слушалката.

— Какво има, Гърти? Кажи му да почака. — Тя се обърна към Мейсън: — Нийли е. Настоява веднага да разговаря с вас.

Мейсън кимна и взе втората слушалка:

— Здравейте отново, Нийли. Какво има?

Гласът на Франк Нийли звучеше възбудено:

— Айрин Кийт е на другия телефон. Казва, че щом Ивлин Бегби е оправдана, възнамерява да й даде малко пари, за да се измъкне от града. Спомена за стотина долара. Какво да й отговоря?

— Предай й — ухили се Мейсън, — че по това дело има сътрудник в лицето на Пери Мейсън, така че нека ми се обади.

— Ще й предам. Май загубих един облог. Всички тези знаменитости, подписали оплакването срещу мис Бегби… Ще трябва да си взема бележка.

Мейсън остави слушалката и се обърна към Ивлин:

— Някой явно е пуснал мухата на Айрин Кийт. Свързала се е с Нийли. Търси споразумение. Предлага стотина долара, за да ви помогне да напуснете града.

Очите на Ивлин Бегби се изпълниха с копнеж.

— Всеки един от тези сто долара за мен сега е нещо много значително, мистър Мейсън. Ще мога да се измъкна. Трябва. Знам, че някъде ще намеря работа.

— С колко пари разполагате всъщност? — запита Мейсън.

— Не си струва да ги споменавам — усмихна се тя.