Ърл Гарднър: Пери Мейсън и русото момиче. Случаят с палтото от Визон

— А мисис Бартслър?

— Кучка! — рече с отвращение Даяна Риджис. Мейсън се засмя.

— Рязка съм, знам, но като си помисля как постъпиха с мен, те…

— Хайде да видим кои са останалите „те“. Кой още живее в къщата?

— Франк Гленмор, Карл Фреч, мистър и мисис Бартслър и старата домашна прислужница, която работи там от години. Те я съсипват от работа. Тя е глуха и…

— Кой е Гленмор?

— Управител, който разработва чужди мини срещу определена сума на тон изкопана и изпратена в завода руда. Откакто мистър Бартслър е зле с очите, Гленмор му е нещо като помощник. Мисля, че притежава половината от капитала в някои от предприятията. Той е човек, който неминуемо печели симпатии — изключително справедлив, винаги готов да изслуша мнението на другите. На мен ми харесва.

— На колко години е?

— На трийсет и осем.

— Живеехте ли в къщата, или ходехте само през Деня?

— Трябваше да живея там, защото мистър Бартслър искаше да му чета точно преди лягане. Запазих обаче квартирата си в града. Живея с едно момиче, с което сме много близки. Не исках да напусна апартамента, преди да съм сигурна, че работата ще е постоянна.

— Къде се намира квартирата ви?

— В жилищната сграда Палм Виста.

— Добре, разкажете ми сега за Карл Фреч и как пострада окото ви.

— Ами Карл ме преследваше всеки път, когато имах свободна вечер, предлагаше ми да отидем на кино или някъде другаде, а аз винаги си намирах извинения — ту че ме боли главата, ту че трябва да си правя маникюра или да пиша писма. Държах се мило към него, но и малко настрана.

— И защо променихте отношението си снощи?

— Усетих, че майка му се дразни, че ме взема за доста надута или нещо подобно. Пък и се чувствах доста самотна и не виждах нищо лошо в поканата му да излезем на вечеря или на кино, затова реших да я приема.

— Е, и?

— Щом излезе от къщата, това момче сякаш стана друг човек. В началото ми беше забавно. Той очевидно играеше някаква роля, стремеше се да се представи за светски човек, за какъвто се има. Отидохме на ресторант. Карл поръча специални отлежали вина и взе да разиграва келнера. Поиска да му донесат отделно подправките за салатата, за да си ги сложи сам. Изобщо си придаваше такава важност, че…

— На колко години е?

— На двайсет и две.

— Военна служба?

— Негоден и никой не знае защо. Неудобно е да се пита. Предполагам, че някой познат лекар го е прегледал най-обстойно. Заявил е, че психически не е съвсем в ред и поради това са го освободили.

— Как се развиха събитията след ресторанта?

— И очаквано, и неочаквано.

— Младежът започна много да си позволява, така ли?

— Опитах се най-внимателно да го вразумя, но изведнъж маската падна от лицето му и аз видях какво долно същество е.

— Как постъпихте тогава?

— Зашлевих го по лицето, слязох от колата и тръгнах пеша.

— А той?

— Остави ме да вървя, дявол да го вземе.

— Докъде?

— Имах чувството, че до края на света. Най-сетне една кола ме качи и ме закара до място, където имаше такси, и така се прибрах. Чак пред къщата открих, че съм забравила чантата си в колата на Карл и нямам нито цент. Обикновено за всеки случай си слагам в обувката банкнота от пет долара. Тъкмо обяснявах на шофьора, че трябва да се кача горе, за да взема пари, и забелязах пред нас да потегля друго такси. По стълбите към входа настигнах пътничката му — една възпълна жена към петдесетте, която леко накуцваше и имаше майчински благи очи. Тя беше чула разговора ми с шофьора и настоя да ми даде пари да си платя. И преди още да успея да попитам за името й, вече бе позвънила на вратата. Отвори й Франк Гленмор. Жената заяви, че идва във връзка с уговорката по телефона. Мистър Гленмор възкликна: „А, да, за онази мина“ — и я покани да влезе. Така и не узнах коя е. Срам ме е, че не останах да й благодаря, но бях твърде разстроена. Помолих мистър Гленмор да й върне парите, изтичах направо към стаята си, отворих вратата и пред мен се изправи Карл Фреч в цялото си величие. Направо ми причерня пред очите. Заповядах му да излезе, ала той само се усмихна студено и презрително и рече: „Не, смятам да постоя. Ако не по един, то по друг начин ще постигна своето. Отвори си ушите и слушай какво ще ти кажа.“

— Тогава?

— Тогава допуснах голяма грешка. Сграбчих го за палтото и започнах да го бутам.

— И той се разяри?

— Отскубна се и се извъртя към мен. Никога няма Да забравя израза на лицето му — студен, злонамерен, пресметлив. Нямах никаква представа какво ще направи, но в погледа му имаше нещо, което ме изплаши — безпощадна жестокост, добре обмислена подлост. Той процеди през зъби: „Добре, щом искаш с лошо — на!“ И ме удари много хладнокръвно и много резултатно.