Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Джоуд се свлече и седна на един голям отломък от стена, изхлузи от ръката си накълцания надран щит и го захвърли на земята. Сюмаел сложи окървавена длан върху треперещото му рамо.

– Сега съм готов да призная открито, че гетландци са най-добрите воини! – пенеше се въодушевено Рълф.

– Точно когато аз започвам да се съмнявам в това! – отвърна Нищо, после свъси вежди. – Очаквах Шадикшарам.

Ярви наведе очи към извития меч в ръката си:

– Убих я.

Сигурно в този момент трябваше да падне на колене и да благодари на всички богове за така неочакваната им победа, но кървавата реколта по пода на тронната зала – покосена от меч и пронизана от стрели – нямаше вид на нещо, за което да благодари.

За това просто седя до останалите и чопли засъхналите корички кръв под счупения си нос.

В края на краищата той е кралят на Гетланд, нали така?

Стига е коленичил.

Изгаряне на мъртвите

Труповете горяха.

Обгърналите ги пламъци хвърляха причудливи сенки по стените на елфическите руини. От купчината към розовеещото небе се вдигаха кълба дим – подобаващ жест на благодарност към майка Война за победата, която им дари. Така поне каза Нищо, а малцина бяха в по-дружески взаимоотношения с нея. Ако примижеше с очи, на Ярви му се струваше, че вижда костите в огъня – тези на деветимата бания и тримата моряци от кораба, на Анкран и Шадикшарам.

– Той ще ми липсва – каза Ярви и едва сдържа сълзите си.

– На всички ни ще липсва – каза Джоуд и изтри своите с опакото на ръката.

Нищо беше оставил сълзите да текат на воля по белязаното му лице.

– На мен тя ще ми липсва – каза той и закима бавно към огъня.

– На мен пък никак – изсумтя Рълф.

– Значи си по-голям глупак, отколкото те смятах. Няма по-щедър дар от боговете от добрия враг. Добрият враг е за човека като точиларския камък за острието. – Нищо се загледа в меча си. За разлика от ръцете му, където кръвта чернееше под ноктите, острието беше старателно почистено. Той прокара камъка по него и стоманата изпищя. – Държи сетивата наточени.

– Моите са си добре и така, притъпени – изръмжа Джоуд.

– Подбирай враговете си по-внимателно от приятелите – продължи замислено Нищо, загледан в пламъците. – Ще са до теб по-дълго.

– Не се тревожи. – Рълф го плесна по рамото. – Ако съм научил нещо от този живот, това е, че следващият враг никога не е далеч.

– Винаги можеш да обърнеш приятелите си във врагове – каза Сюмаел и придърпа нагоре яката на палтото на Шадикшарам, което беше облякла. – Да обърнеш враговете в приятели, е по-трудна работа.

Ярви вече знаеше това.

– Мислите ли, че това е, което би искал Анкран? – промърмори той.

– Кое, да е мъртъв ли? – попита Джоуд. – Съмнявам се.

– Да бъде изгорен.

Джоуд хвърли поглед към Нищо и сви рамене:

– Хората, привикнали с насилие, веднъж влезе ли им в главите мисълта, не можеш ги спря. Особено ако миризмата на кръв им е още в носовете.

– А и защо ти е да се мъчиш? – Сюмаел се почеса под мърлявата превръзка, която Ярви беше направил на ръката й. – Това са трупове. Техните възражения най-лесно се пренебрегват.

– Добре се би днес, Ярви – провикна се Нищо. – Като истински крал.

– Истинският крал оставя ли приятелите си да умират вместо него? – Ярви погледна виновно към меча на Шадикшарам и спомените нахлуха в главата му – млати, млати с юмрук, червено острие в почервенялата му ръка – и го накараха да потрепери под взетото от един от мъртвите наметало. – Истинският крал наръгва ли в гръб жени?

Сълзите продължаваха да текат по съсипаното лице на Нищо.

– Добрият крал жертва всичко в името на победата – отвърна той. – Наръгва когото и както може. Велик е онзи воин, който още диша, когато започне гарвановият пир. Велик е онзи крал, който гледа труповете на враговете си да горят. Нека баща Мир рони сълзи за начините. Майка Война се усмихва на резултатите.

– Това би казал чичо ми.

– Мъдър човек, значи, достоен враг. Може пък него също да наръгаш в гръб, а после двамата с теб ще гледаме трупа му да гори.

Ярви докосна внимателно подутия си нос. Мисълта за повече горящи трупове, без значение чии, не го радваше. За пореден път преживя отново момента – погледът му се мести към Анкран, издава присъствието му, Шадикшарам се извръща, острието на меча й се стрелва. За пореден път прехвърли наум всичко, което можеше да направи иначе, така че приятелят му все още да е жив, но знаеше, че е просто загуба на време.

Няма връщане назад.