Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Нищо – засмя се Нищо.

– Кой е с теб там вътре? Малката лъжлива кучка, която висеше по мачтите ми? Подмолният червей с ряпа вместо ръка?

– Аз имам по-високо мнение за тях от теб, но не. Те продължиха напред. Сам съм.

Шадикшарам прихна развеселена и когато се подаде напред в арката, Ярви видя проблясването на стомана в сянката.

– Не, не си. Но скоро ще бъдеш. – Ярви погледна към кулата, видя извивката на опънатия лък на Рълф. Но Шадикшарам беше прекалено хитра, за да му предостави лесна мишена. – Прекалено милостива съм! Това винаги ми е било голям недостатък. Трябваше да те убия още преди години.

– Може да опиташ днес. Два пъти досега се срещахме в битка, но този път аз...

– Тия ги разправяй на кучетата ми. – Шадикшарам изсвири пронизително с уста.

През арката влетяха хора. Или по-скоро същества, които наподобяваха хора. Бания. Дивашки опърпани силуети, тук-там бяло лице и отворена за крясък уста. Оголени лъщящи зъби, оръжия от излъскан камък, моржови бивни и челюсти на кит. Пищяха, кряскаха, лаеха и виеха – животински звуци, дяволски звуци. Сякаш арката на входа беше станала портата на ада и онова, което го обитаваше, бе избълвало навън съдържанието на стомаха си.

Първата фигура се строполи с хъркане и стрелата на Рълф в гърдите, но останалите хукнаха напред и Ярви се дръпна като опарен от пукнатината в стената. Нуждата да побегне изглеждаше непобедима, но тогава усети ръката на Анкран на рамото си и остана. Тресеше се като лист, дъхът му излизаше под формата на дрезгаво скимтене.

Но остана.

Чуха се писъци. И трясъци, звън на стомана, яростни викове, викове от болка, още по-ужасяващи, заради това че не виждаше от кого и защо бяха нададени. Пищенето на бания преобладаваше, но по-ужасяващият звук бе от гласа на Нищо. Стържещ стон, шептяща въздишка, гърлено ръмжене. Дрезгав последен дъх.

Възможно ли бе това да е смях?

– Да помагаме? – прошепна Ярви, въпреки че се съмняваше, че ще съумее да помести сякаш пусналите корени в земята си крака.

– Той каза да чакаме. – Изкривеното лице на Анкран беше бяло като платно. – Да чакаме ли?

Ярви се извърна към него и точно в този момент видя през рамото му фигурата, която се спусна от стената зад гърба му.

Беше по-скоро момче отколкото мъж, не по-възрастен от Ярви. Един от моряците на „Южен вятър“. Беше го виждал толкова много пъти от такелажа да се смее, но така и не бе научил името му. Сега беше малко късно за запознанства.

– Там – изграчи Ярви и Анкран се обърна точно когато втората фигура се прехвърли през стената. Друг от моряците на кораба, по-едър, брадат, в ръката си държеше боздуган с масивна топка на края, от която стърчаха стоманени шипове. Ярви усети, че не може да отмести очи от ужасяващото оръжие, а мислите му се въртяха единствено около това какво става с главата на човек, когато бъде ударен както трябва с него. Сякаш прочел мислите му, мъжът се усмихна, после скочи върху Анкран и двамата се затъркаляха по земята, ръмжащи, озъбени, оплели ръце и крака.

Ярви знаеше, че има дълг за изплащане, че трябва да се притече на помощ на приятеля си, на единствения рамо до рамо с него в битката, но вместо това се обърна към момчето точно като танцьорите по време на есенните забави в хамбарите, които избираха място в редицата срещу онзи, който най-много им подхождаше като партньор.

И също като танцьори двамата запристъпяха в кръг, с протегнати напред ножове, ръчкаха от време на време във въздуха, сякаш го пробваха на твърдост. Обикаляха ли, обикаляха, забравили в нуждата си да оцелеят още миг-два Анкран и противника му, които продължаваха да се търкалят по земята, вкопчени в борба на живот и смърт. Зад мръсотията и свирепата озъбена физиономия изглеждаше уплашено това момче. Почти толкова, колкото и Ярви. Обикаляха ли, обикаляха, а погледите им се стрелкаха от лъскавото острие на ножа в ръката на другия към...

Момчето скочи напред, замахна с ножа си и Ярви отскочи назад. Петата му се закачи в някакъв корен, но той успя да остане на крака. Момчето нападна отново, но той се изплъзна встрани от острието му, замахна към него и пропусна, а момчето се запрепъва към стената.

Възможно ли бе наистина всичко да се свеждаше до това един от двама им да убие другия? Да сложи край на всичко, което е, което някога е бил или някога ще бъде?

Така изглеждаше. И Ярви не виждаше откъде щеше да дойде славата.

Момчето го връхлетя отново и той видя острието на ножа му да проблясва, уловено от лъч светлина. По чиста случайност, инстинкт, може би останал от тренировъчния квадрат, успя да го парира със своето. Зяпна изумен, а двете остриета застъргаха едно в друго. В следващия момент момчето го блъсна с рамо и го залепи с гръб за стената.