Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Какво е това място? – попита Джоуд и пристъпи внимателно под арката.

Гласът му подплаши накацалите по разрушените стени птици и те се вдигнаха с плясък на криле в небето.

– Елфическа руина – отвърна Ярви.

– Богове – промълви Рълф и начерта с пръсти знака против зло на гърдите си, но го обърка.

– Не се тревожи. – Сюмаел ритна безгрижно една купчина сухи листа. – Съмнявам се, че ще се натъкнем на каквито и да било елфи.

– Няма ги от хиляди години. – Ярви прокара длан по една от стените. Камъкът беше гладък и твърд, но без нито една пролука или ръб, сякаш стената не бе иззидана, а излята. От нащърбения й връх като чорлави кичури коса стърчаха ръждиви метални пръти. – От Разкъсването на бог.

Някога тук бе стояла величествена тронна зала, с две гордо извисяващи снага колонади и арки под тях, водещи към по-малки помещения от двете й дълги страни. Но колоните бяха паднали много отдавна, а стените бяха обрасли с гъста паяжина от изсъхнали пълзящи бурени. Част от отсрещната стена беше изчезнала напълно, погълната от гладната река в подножието. Покривът се беше сринал сигурно преди векове и сега над главите им имаше само бяло небе и една разрушена, обрасла с бръшлян кула.

– Харесва ми – обяви Нищо, докато крачеше по осеяния с отломки от стени и колони и покрит с дебел слой гнили листа и птичи курешки под.

– Допреди малко беше за оставане на брега – каза Рълф.

– Бях, но това е по-силно място.

– На мен щеше да ми хареса повече с дебели порти на входа.

– Портите просто отлагат неизбежното. – Нищо доп­ря върховете на мърлявия си палец и показалец и надзърна през кръга им към празната арка на входа. – Този приветстващ с добре дошли вход ще ги погуби. Ще ги стисне в гърлото си натясно, където броят им няма да означава нищо. Тук имаме шанс за победа!

– Значи предишният ти план е бил сигурна смърт? – погледна го Ярви.

Нищо се усмихна широко:

– Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят.

– Бива те в повдигането на духа – промърмори Сюмаел.

– Превъзхождат ни четири към едно, а повечето от нас не са бойци! – В облещените очи на Анкран се четеше отчаяние. – Не мога да умра тук! Семейството ми...

– Имай малко повече вяра, пазителю на склада! – Нищо преметна ръка през врата му, другата през врата на Ярви и ги стисна в изненадващо силна прегръдка. – Ако не в себе си, в останалите. Сега ние сме твоето семейство!

Ако беше възможно, думите му вдъхнаха на Ярви по-малко увереност от тези на Шадикшарам, когато на „Южен вятър“ каза същото. Анкран го зяпна стъписан, но Ярви не можеше да направи нищо, освен на свой ред да зяпне него.

– Така или иначе, оттук вече изход няма и това е добре. Хората се бият по-свирепо, когато са в безизходица. – Нищо стисна за последно раменете им и ги пусна, после скочи на една паднала колона и насочи меч към арката на входа. – Ето там ще застана аз и ще поема острието на атаката им. Кучетата им няма как да са минали реката. Рълф, ти ще се качиш на тази кула с лъка си.

Рълф погледна разрушената кула, после един по един останалите, изду бузи и изпусна тежка въздишка:

– Да си призная, тъжна работа е това героичната смърт, но аз съм воин, а в този занаят човек рано или късно си отива.

Нищо се изсмя и дрезгавият му остър смях накъса тишината.

– Мен ако питаш, и двамата с теб сме изкарали повече отколкото заслужаваме! Бяхме заедно в битката срещу сняг и глад, пара и жажда, заедно ще сме и в тази. Тук! Сега!

Трудно можеше да си представи човек, че този мъж – гордо изправен със стомана в ръка, с пригладена назад чорлава коса и святкащ поглед – е същият окаян просяк, когото Ярви толкова пъти беше прескачал на палубата на „Южен вятър“. Сега изглеждаше точно като кралски първенец, човек, чийто повелителен тон не оставяше място за съмнение и неподчинение, чиято умопомрачена самоувереност успяваше да вдъхне кураж на околните, дори на Ярви.

– Джоуд, вземи щита си – продължи Нищо. – Сюмаел, ти – брадвичката си, и двамата заставате отляво. Това е по-слабият ни фланг. Не оставяйте никой да ми излезе отстрани. Дръжте ги там, където аз и мечът ми ще ги срещнем очи в очи. Анкран, ти и Ярви заставате отдясно. Тази лопата ще свърши работа като сопа: ако замахнеш както трябва, всичко става за убиване. Дай на Ярви ножа, така и така има само една ръка. Една ръка, но кралска кръв в жилите!

– И това как да я запазя там ме притеснява най-много – промърмори под нос Ярви.

– Двамата с теб, значи. – Анкран му подаде ножа.