Джо Абъркромби: Последният довод на кралете

Глокта стоеше в преддверието и чакаше. Опъна съсипания си врат на една страна, после на другата, чу обичайното изщракване и усети позната болка да се процежда през усуканите мускули между плешките му. Защо продължавам да го правя, въпреки че знам колко боли? Защо не спираме да си играем с болката? Защо езикът е все върху афтата в устата, пръстите чешат обрива, а ноктите чоплят коричката на раната?

— Е? — попита ядосано.

Вместо отговор, мраморният бюст в подножието на стълбището го дари с мълчаливото си презрение. От това напоследък получавам повече от достатъчно. Глокта запристъпя сковано, провлачи безполезния си крак по плочите на пода и почукването на бастуна му отекна в декоративните корнизи на високия таван.

В сравнение с великите благородници от Камарата на лордовете, лорд Ингълстад, собственикът на това пресилено откъм размери преддверие, беше обикновена мижитурка. Глава на семейство, чието състояние се бе спаружило с годините и чиито богатство и влияние се бяха стопили почти напълно. И колкото по-мижав човекът, толкова по-напомпани претенциите му. Как не се научиха тези хора? Поставени в огромни пространства, дребните неща изглеждат само още по-дребни. Някъде в дъното часовник избълва няколко лениви удара. Доста закъснява. Колкото по-мижав човекът, толкова повече си позволява да кара другите да го чакат. Но аз мога да бъда търпелив, щом се налага. В края на краищата, не е като да ме чакат бляскави банкети, екзалтирани тълпи и затаили в очакване на пристигането ми дъх красавици. Вече не. В тъмницата под императорския затвор гуркулите се погрижиха за това. Притисна език в дупките във венците си и изпъшка, докато провлачваше крак. Иглите тръгнаха нагоре, забиха се в гърба и накараха клепача му да заиграе. Аз съм търпелив. Това е преимуществото на хора, за които всяка крачка е истинско предизвикателство. Бързо се научават да не бързат за никъде.

Вратата до Глокта се отвори внезапно и той рязко извъртя глава. Положи всички усилия да прикрие болката, която изкриви лицето му при престъргването на костите във врата. На прага застана лорд Ингълстад — едър мъж, с бащинско излъчване на червендалестото му лице. Усмихна се приветливо и покани Глокта да влезе в стаята. Все едно това е приятелско посещение, при това от човек винаги добре дошъл.

— Моля да ме извините, че ви накарах да чакате, началник. Откакто пристигнах в Адуа, имам толкова много посетители, че направо свят ми се завива! Да се надяваме световъртежът да не доведе до търкулване на главата. Толкова, ама толкова много посетители! Безсъмнено, посетители с предложения. С предложения за купуване на гласа ти. Предложения срещу помощта ти в избора на бъдещия крал. Но моето предложение, сигурен съм в това, ще намериш за болезнено неустоимо. Да ви предложа вино, началник?

— Не, благодаря, милорд. — Глокта прекрачи прага. — Няма да остана дълго. Мен също ме чака още доста работа. Така де, изборите не се манипулират сами.

— Разбира се, разбира се. Моля, седнете. — Ингълстад се стовари енергично на един от столовете и посочи с жест към друг. На Глокта сядането отне малко повече време. Първо бавно навеждане назад, после внимателно наместване, докато намери онова положение, в което гърбът не боли непрекъснато. — И какво точно искате да обсъдите с мен?

— Идвам от името на архилектор Сълт. Надявам се, това, че ще бъда така директен, няма да ви обиди — Негово високопреосвещенство иска гласа ви.

Масивните черти на лицето на благородника се изкривиха в престорено недоумение. Много зле престорено, на всичкото отгоре.

— Не съм сигурен, че разбирам. Моят глас за какво?

Глокта изтри малко влага под сълзящото си око. Нужно ли е да се впускаме в този унизителен танц? Ти нямаш телосложението, а аз краката.

— В избора на онзи, който ще заеме престола, лорд Ингълстад.

— О, за това. Да, за това. Глупак. Началник Глокта, надявам се, няма да разочаровам нито вас, нито Негово високопреосвещенство, човек към когото питая огромно уважение — той склони глава в пресилена демонстрация на кроткопокорност, — когато кажа, че съвестта ми не позволява да бъда повлиян в която и да е посока. Смятам, че на мен, както и на останалите членове на Камарата на лордовете е поверена свята отговорност. Дългът ми повелява да гласувам за онзи от многото подходящи за това мъже, когото намеря за най-добър кандидат. — Устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка.