Глокта се размърда неспокойно на стола си.
— Изложих ултиматума ви възможно най-директно, Ваше Високопреосвещенство.
— Значи разполагаме с гласа му, така ли?
— Хм, как точно да го кажа? Не мога да потвърдя с абсолютна сигурност. Върховен правозащитник Маровия, посредством своя човек Харлен Мороу, вече беше успял да отправи почти идентични заплахи с нашите.
— Мороу? Тоя не беше ли един от блюдолизците на Хоф?
— Изглежда, се е издигнал в обществото. Или пропаднал още по-ниско, зависи откъде ще го погледнеш.
— Можем да се погрижим за него. — Физиономията на Гойл придоби доста зловещ вид. — Няма да е проблем…
— Не! — отряза го Сълт. — Защо, Гойл, защо при всеки нов проблем първата ти мисъл е винаги за убийства? За момента трябва да пипаме леко, да оставим впечатлението за разумни, отворени към преговори хора. — Отиде до прозореца. Ярката слънчева светлина се пречупи през огромния камък на представителния пръстен на ръката му и от него затанцуваха виолетови пламъци. — А междувременно управлението на страната тъне в забвение. Не се събират данъци. Престъпления остават ненаказани. Онова копеле, което наричат Щавача, този демагог, този предател, държи речи по селските панаири и открито призовава на бунт! С всеки ден все повече селяни изоставят фермите си, отдават се на бандитизъм и вършат нечувани по размер кражби и погроми. Шири се хаос, а ние не разполагаме със средствата да го потушим. В Адуа са останали само два полка от Кралската гвардия, едва стигат за поддръжката на реда в града. Кой знае дали някой славен благородник няма да изгуби търпение и няма да реши да узурпира трона още сега? Напълно способни са на това!
— Армията няма ли скоро да се върне от Севера? — попита Гойл.
— Малко вероятно е. Този простак Бър прекара три месеца в клечане пред стените на Дънбрек и така даде на Бетод предостатъчно време да се прегрупира от другата страна на Уайтфлоу. Кой го знае кога най-накрая ще си свърши работата, ако въобще съумее да го направи! Месеци, прекарани в опити да разрушим собствената си крепост. Направо да ти се прииска да не бяхме влагали толкова старание в построяването й.
— Двайсет и пет гласа — Сълт изгледа изпод вежди шумолящите листове на стената. — Двайсет и пет, а Маровия има колко, осемнайсет? Въобще не напредваме! С всеки спечелен нов глас губим някой от старите!
— А може би, Ваше Високопреосвещенство — Гойл се наведе напред на стола си, — е време да се отбием отново при нашия приятел в Университета…
Архилекторът яростно изсумтя и Гойл моментално млъкна. Глокта зарея поглед навън, преструвайки се, че не е чул нищо необичайно. Гледката от огромния прозорец беше доминирана от шестте порутени кули на Университета. Но каква ли помощ може да търси човек там? В прахоляка, забравата и разрухата, сред онези престарели идиоти, професорите?
Сълт не му остави достатъчно време за размисъл.
— Аз лично ще си поговоря с Хюгън. — Той заби пръст в един от листовете. — Гойл, пиши на лорд-губернатор Мид и опитай да го склониш да ни подкрепи. Глокта, уреди среща с лорд Уетърлант. Той още не е заявил принадлежност. Сега тръгвайте, и двамата. — Сълт се извърна от листовете и малките им тайни и прикова пронизителните си сини очи в Глокта. — Тръгвайте и ми… докарайте… гласове!
— Студена нощ, а? — провикна се Кучето. — Пък аз си мислех, че е лято!
Тримата вдигнаха глави. Най-близкият до него беше възрастен мъж с посивяла коса и лице, прекарало доста време на открито. До него стоеше по-млад мъж, чиято лява ръка беше отрязана до лакътя. Третият беше още момче, стоеше на края на кея и гледаше намръщено в тъмното море.
Кучето тръгна към тях с престорено силно куцане, като не забравяше да мижи от болка при всяко провлачване на единия си крак. Довлачи се до стълба, на който се поклащаше една газена лампа, а до нея висеше сигналната камбана. Вдигна високо буркана, за да го видят тримата.
Възрастният се усмихна широко и облегна копието си на стената.
— Тука при водата винаги е студено. — Той приближи, потривайки длани. — Добре, че си ти, да се сетиш за нещо сгряващо, а?
— Ъхъ. Имате късмет тази вечер. — Кучето вдигна капака и го остави да се поклаща на гърлото на буркана. Взе една от глинените чаши и наля малко в нея.
— Е, хайде де, не се свени, момче.
— Дадено, няма. — Кучето ливна още малко в чашата му. Едноръкият трябваше да остави копието си, за да поеме подадената му чаша. Последно дойде момчето. Изгледа тревожно Кучето.
Читать дальше