Джо Абъркромби: Последният довод на кралете

Когато приближиха до кея, Тръпката и момчетата му прехвърлиха през борда няколко чувала, натъпкани със слама, за да заглушат остъргването на дървото в камъка, точно както го бяха решили още преди седмица. После хвърлиха на Кучето и Мрачния въжета, с които да примъкнат лодката и да я привържат за кея. Кучето погледна към Дау, който стоеше небрежно облегнат на портата, и онзи му отвърна с леко поклащане на глава — в града нямаше раздвижване. Приведен, Тръпката се изкачи по стълбите леко и безшумно, после остана приклекнал в сянката.

— Добра работа, главатар — прошепна той, усмихнат до уши. — Чиста работа.

— След това ще имаме предостатъчно време за потупвания по рамото. Погрижи се за следващите лодки.

— Разбрано.

Появиха се и останалите лодки с войници в тях и чували със слама през бордовете. Момчетата на Тръпката започнаха да ги придърпват и да помагат на мъжете да се изкатерят на кея. Имаше всякакви мъже, присъединили се към тях през последните няколко седмици. Все хора, които не харесваха новите порядки на Бетод. Скоро край водата имаше цяла тълпа от тях. Толкова много, че Кучето не можеше да повярва как така все още успяват да останат незабелязани.

Разделиха се на групи, както го бяха обсъдили, всяка със свой главатар и своя задача. Някои от момчетата познаваха Уфрит и Кучето ги беше накарал да надраскат с клечка скица в калта, точно както правеше Три дървета. После накара всеки един от мъжете да я научи. Усмихна се при спомена за това, как се беше опъвал Дау, но не съжаляваше за главоболията, от скицата щяха да имат само полза. Приклекна до портата и започна да пропуска групите пред себе си — една по една, върволица от тъмните силуети на притихнали мъже.

Пръв беше Тъл, следван от двайсетина войници.

— Добре, Буреносен — каза Кучето. — Поемаш главната порта.

— Ясно — кимна Тъл.

— Най-тежката работа имаш, така че гледай да я свършиш тихо и чисто.

— Тихо, така да бъде.

— Успех, Тъл.

— Няма да ми трябва. — При тези думи гигантът се отдалечи бързо през тъмните улици на града, следван от хората си.

— Червена шапка, ти поемаш кулата при кладенеца и стената отстрани.

— Дадено.

— Тръпка, ти и момчетата ти ще държите под око площада.

— С орлов поглед, главатар.

Една по една групите минаваха през портата и изчезваха в тъмните улици, по-тихи от бриза откъм морето и шума на прибоя на доковете. Всеки със своята задача и потупване по гърба от Кучето. Последни бяха Дау Черния и групичка от мъже с корави лица зад гърба му.

— Дау, ти поемаш залата на старейшината. Събери и натрупай малко дърва, но не бързай да палиш, чуваш ли? И не убивай никой без нужда. Засега поне.

— Засега, бива.

— Ей, Дау. — Той се извърна. — Също така не закачай женорята, а?

— Ти за какъв ме вземаш бе? — Зъбите му просветнаха зловещо в тъмното. — За някое животно ли?

И с това се приключи. При портата останаха Кучето, Мрачния и още няколко момчета, които да наблюдават морето.

— Хм — поклати бавно глава Мрачния. От него това си беше голяма похвала.

— Защо не вземеш камбаната, а? — Кучето посочи към стълба. — Може все пак да ни влезе в работа.

Леле майко, това се казва звук. Кучето не се сдържа да не замижи. Ръката му направо се разтресе, когато млатна камбаната с дръжката на ножа си. Не се чувстваше удобно между всички тези постройки, притиснат отвсякъде от стени и огради. Малка част от живота му беше минала в града, част, която не харесваше особено. Време прекарано или в палене и вършене на зулуми след обсада, или в лежане в тъмницата на Бетод в очакване на края.

Огледа бъркотията от покрити с каменни плочи покриви, стените от сив камък, почерняло дърво и мърлява сива мазилка — всичко лъщеше от ръмящия дъжд. Странен живот е това, да спиш в кутия и да ходиш цял ден по едни и същи места. Самата мисъл му подейства обезпокоително, сякаш камбаната в ръката му не беше достатъчна, за да го изправи на нокти. Покашля се и я остави на паветата до крака си. Изправи се и зачака, сложил ръка на дръжката на меча, с надеждата, че от това ще е достатъчно ясно, че не се шегува.

По улицата се разнесоха нечии шляпащи стъпки и на площада изтича малко момиче. При вида на дузината мъже, брадясали и въоръжени, на всичкото отгоре с Тъл Дуру в средата, устата му провисна широко отворена. Сигурно никога през живота си не беше виждало и наполовина толкова едър мъж. Обърна се рязко, готово да побегне, и почти се подхлъзна на мокрите павета. Тогава видя Дау, който седеше на една камара дърва зад него. Беше се облегнал небрежно на стената зад гърба си, а изваденият му меч лежеше напряко на коленете му. Момичето замръзна на място.