В опитите си да преодолеят тази стена, хората на Крой опитаха всяка обсадна тактика от военните наръчници. Пробваха кирки и лостове, но зидът се оказа пет стъпки широк при основата. Опитаха да я подкопаят, но земята пред крепостта се оказа просмукана от вода, а отдолу твърда англандска скала. Обстрелът с катапулти постигна само драскотини по могъщата крепост. После тръгнаха със стълби, отново и отново, на вълни и отделни групи, изненадващо, под прикритието на нощта, после нагло и посред бял ден, но независимо дали по тъмно или светло, резултатът бе един и същ. Колоните от ранени обръщаха гръб на поредния провал и тътреха обратно крака, влачейки тържествено мъртвите след себе си. Най-накрая опитаха да преговарят с дивите защитници посредством един северняк, който действате като преводач. Горкият човек бе пропъден и замерян с дълго събираните по време на обсадата екскременти на защитниците.
И накрая чист късмет. След внимателно изучаване движенията на стражите, един находчив сержант си пробва късмета с кука и въже под прикритието на нощта. Последваха го дузина смелчаци и групата успя да се изкатери по стената. Цялото усилие отне десет минути и коства един живот. Успяха да изненадат стражата, убиха няколко от тях и завзеха постройката над портата. Каква ирония на съдбата, помисли си Уест, след всякакви обходни тактики и всички отблъснати с кръв опити да не минат през нея, армията на Съюза все пак влезе в крепостта през централната порта, широко отворена отвътре.
Сега близо до същата тази порта един превит одве войник повръщаше звучно върху изцапаните каменни плочи на земята. Обзет от лошо предчувствие, Уест мина покрай него. Ударите на токовете му отекнаха в тунела. Озова се насред просторния вътрешен двор в средата на крепостта. Беше във формата на правилен шестостен, повтарящ очертанията на вътрешната и външната стена — част от перфектния дизайн на крепостта. Уест се усъмни, че архитектите на това място биха одобрили вида, в който го бяха оставили северняците.
В единия край на двора имаше дълга дървена постройка, най-вероятно конюшня. В даден момент от обсадата явно се бе подпалила, защото сега от нея бяха останали само камара овъглени греди, по които все още тлееха въглени. Заетите с разчистването след битката бяха прекалено заети отвън и земята от вътрешната страна на стената беше покрита с трупове и разпилени оръжия. Мъртвите на Съюза бяха събрани в единия ъгъл, подредени в редици и покрити с одеяла. Тези на северняците лежаха във всевъзможни пози, кой както беше паднал, по лице, по гръб, свит на кълбо или проснат с разперени крака и ръце. Под труповете каменните плочи от настилката бяха силно пострадали, но не просто от тримесечната обсада. Някой беше издялал в тях с длето огромен кръг, а в него други, по-малки. Между тях беше издълбана плетеница от странни символи и знаци. Не състоянието на крепостта обаче притесняваше Уест. Нещото, което го тревожеше, беше отвратителната смрад, която се носеше наоколо, по-остра от миризмата на изгорялото дърво.
— Каква е тази миризма? — промърмори Яленхорм с ръка на устата.
Един стоящ наблизо сержант го чу.
— Изглежда, нашите приятели от Севера са решили да украсят малко. — Той посочи нагоре и Уест проследи посоката на пръста в металната ръкавица.
Бяха толкова разложени, че му отне време да осъзнае, че останките пред очите му са човешки. Бяха заковани с разперени крайници на вътрешните стени на всяка една от кулите, високо над навесите на опасващите вътрешния двор постройки. От коремите им висяха разложени вътрешности, накацани от стотици мухи. Кървавия кръст, както го наричаха северняците. Съдраните останки на ярките униформи на Съюза бяха едва забележими, докато се развяваха от вятъра насред гниещата плът.
Очевидно висяха там от доста време. Със сигурност отпреди началото на обсадата. Може би откакто крепостта беше паднала в ръцете на северняците. Труповете на първоначалните защитници, заковани, разлагащи се в продължение на всичките тези месеци. Три от телата нямаха глави. Най-вероятно бяха останалата част от трите подаръка, които получи лорд-маршал Бър, толкова отдавна. Уест се улови в мисли, не че имаше кой знае какво значение вече, дали някой от тях е бил все още жив, когато са го заковали към стената. Устата му се изпълни със слюнка. Изведнъж бръмченето на мухите беше станало оглушително.
Яленхорм беше пребледнял като платно. Не каза нищо. Нямаше и нужда да го прави.
Читать дальше