Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Е — каза Баяз и повдигна вежди, — щом си решил. — Той подаде на северняка ръка и разтърси неговата под погледа на Джизал. — А като стъпиш на шията на Бетод, сритай го веднъж и за мен.

— Имаш го, освен ако той не стъпи пръв на моята.

— Да, трудна работа е да риташ нагоре. Благодаря ти за помощта и за добрите ти обноски. Може някой път отново да ми гостуваш в Библиотеката. Ще съзерцаваме езерото и ще се смеем, припомняйки си приключенията си от западния край на света.

— Надявам се скоро да го направим — каза Логън, но видът му не беше на човек, готов да се смее, нито пък на такъв с надежди. Изглеждаше като човек, останал без никакъв избор.

Джизал наблюдава мълчаливо хвърлянето на въжетата на кея и връзването им, чу скърцането на дървото при спускането на дългия подвижен мост, после стърженето му в камъка.

— Господарю Кай! — провикна се Баяз на чирака си. — Време е да слизаме! — Бледият младеж тръгна, без дори да се обърне назад. Брат Лонгфут го последва.

— Ами успех тогава — каза Джизал и подаде на Логън ръка.

— И на теб. — Севернякът се усмихна, подмина ръката и го стисна в здрава, миризлива прегръдка. Двамата останаха прегърнати за момент — трогателна и същевременно неловка гледка — накрая Деветопръстия го шляпна по гърба и разтвори ръце.

— Може да се срещнем отново в Севера. — Гласът на Джизал едва доловимо потрепна, независимо от усилията му. — Ако ме изпратят…

— Може, но… по-добре да не става. Както вече казах, ако съм на твое място, ще си намеря добра жена, а убиването ще оставя на онези с по-малко мозък в главата.

— Такива като теб?

— Ъхъ. Точно такива. — Погледна към Феро. — Това е, а, Феро?

— Хъ. — Тя повдигна кльощавите си рамене и тръгна по подвижния мост.

— Хубаво. — През лицето на Логън пробяга тръпка. — Радвам се, че се запознахме — промърмори. Размърда чуканчето на липсващия си пръст към Джизал. — Едно се знае за Логън Деветопръстия, умее да омайва жените.

— Ммм.

— Ъхъ.

— Хубаво. — Странно, помисли си Джизал, тръгването се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал. През последните шест месеца бяха почти непрекъснато заедно. В началото изпитваше към него само неприязън, но сега, когато дойде време да си тръгва, усещането беше като при раздяла с по-голям брат, брат, към когото изпитва голямо уважение. Всъщност много повече, защото той никога не бе изпитвал кой знае какви топли чувства към истинските си братя. И ето го сега, стои нерешително на палубата. Логън се усмихна, сякаш прочете мислите му.

— Не се тревожи. Все някак ще се оправя и без теб.

Джизал успя да се усмихне половинчато.

— И помни какво ти казах, ако се наложи да се биеш.

— За съжаление почти сигурен съм, че ще се наложи.

Сега вече на Джизал не му оставаше друго, освен да се обърне и да слезе по клатещия се подвижен мост към кея, като старателно се престори, че нещо му е влязло в окото. Стори му се цяла вечност, докато извърви оживения кей и настигне Баяз, Кай, Лонгфут и Феро.

— Деветопръстия господар може да се грижи за себе си, така мисля аз — каза Първия магус.

— О, безсъмнено — подсмихна се Лонгфут. — По-добре от всеки друг!

Когато тръгнаха към вътрешността на града, Джизал се извърна за последно към кораба. Логън му махна с ръка от борда, после един от складовете на доковете се изпречи пред очите на Джизал и от северняка вече нямаше и следа. Феро изостана за момент, извърна се намръщена към морето, стисна здраво юмруци и една жила на слепоочието й заигра. Когато отново се обърна, видя, че Джизал я гледа.

— Ти пък какво зяпаш? — Мина забързано покрай него и последва другите по оживените улици на Адуа.

Градът беше същият, както го помнеше Джизал, но усещането в него беше някак различно. Сградите сякаш се бяха сближили и се гушеха плътно една в друга. След необятните простори на Старата империя и зашеметяващите гледки на потъналия в руини Олкъс, дори Централната улица, огромната централна артерия на града му изглеждаше ужасно тясна и задушаваща. Във великата равнина дори небето сякаш беше по-високо. А градът все едно се бе смалил и на всичкото отгоре имаше някаква неприятна миризма, която допреди не бе забелязал. Тя го накара да сбърчи нос, докато се провираше през тълпите от грубовати минувачи.

От всичко обаче най-странни намираше хората. През изминалите месеци беше виждал най-много по десет накуп. Сега изведнъж около него гъмжеше от хиляди, до един устремени по хилядите свои дела. Чисти и излъскани, натруфени от глава до пети с безвкусни, шарени дрехи, същински цирк. Забеляза, че модата се е променила през месеците, прекарани в страх за живота насред дивите западни покрайнини на света. Шапките вече се носеха под различен ъгъл, ръкавелите на ризите се бяха разширили, яките пък се бяха свили до площ, която само преди година беше смятана за абсурдно недостатъчна. Джизал изсумтя презрително. Стори му се странно, че някога подобни глупости са го вълнували толкова. Видът на няколко напарфюмирани контета, които подтичваха наперено покрай него, го изпълни с презрение.