Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Никой не може да се отнася така с градската стража. Ще разберем кой си. Можеш да си сигурен в това…

— Няма да ви е никак трудно да ме намерите. Казвам се капитан Джизал дан Лутар, от Кралската гвардия. Живея в Агрионт. Няма как да го подминете. Това е онази висока крепост над града! — Той посочи рязко с острието на кинжала си нагоре по улицата, което накара единия от стражите да отскочи уплашено назад. — Ще ви приема в удобно за вас време и тогава ще имате възможността да обясните пред моя началник, лорд-маршал Варуз, срамното си отношение към тази жена, поданик на Съюза, чието единствено престъпление е това, че е бедна!

Абсурдно превъзнесена реч, естествено, в резултат на която Джизал усети, че се изчервява. Той винаги бе презирал бедните и в момента не беше никак сигурен, че това му отношение е претърпяло кой знае каква промяна през последните месеци, но след като се беше отнесъл в тази посока, сега не му оставаше друго, освен да довърши подобаващо започнатото.

Оказа се, че речта му е постигнала желания ефект. Тримата мъже от градската стража отстъпиха, незнайно защо, с усмивки на лицата, все едно цялата тази работа беше преминала по начина, по който го бяха планирали, като оставиха Джизал сам и по неволя обект на овациите на тълпата.

— Браво, момче!

— Хубаво, че поне някой имаше куража.

— Как каза, че се казва той?

— Капитан Лутар! — изрева неочаквано Баяз и Джизал подскочи от изненада, докато прибираше остриетата в ножниците им. — Капитан Джизал дан Лутар, победител в миналогодишния Турнир и току-що завърнал се от пълна с приключения експедиция в Далечния запад! Той се казва Лутар!

— Лутар ли каза?

— Онзи, дето спечели Турнира?

— Той е! Гледах го как победи Горст!

Цялата тълпа го зяпна с ококорени от уважение и възхищение очи. Един се пресегна, сякаш искаше да докосне крайчеца на палтото му, и Джизал залитна назад. Насмалко да се спъне в просякинята, от която беше започнало цялото това фиаско.

— Благодаря ви — изломоти момичето с дебелашкия акцент на простолюдието, допълнително влошен от разкървавената му уста. — О, много ви благодаря, господине.

— Няма защо. — Обзет от крайно неудобство, Джизал се отдръпна от него.

Отблизо изглеждаше още по-мръсно, а той не гореше от нетърпение да пипне някоя болест. Освен това като цяло вниманието на тълпата не му беше никак приятно. Продължи да отстъпва неуверено назад под пълните с възхищение погледи и шепота на тълпата.

Докато подминаваха Четирите ъгъла, забеляза, че Феро го гледа изпитателно.

— Какво? — сопна се той.

— Вече не си чак такъв страхливец, какъвто беше — вдигна рамене тя.

— Хиляди благодарности за грандиозната възхвала. — Джизал се изпречи на пътя на Баяз. — Какво беше всичко това?

— Това, моето момче, беше проява на великодушие от твоя страна и аз съм горд от постъпката ти. Явно уроците ми не са били напълно пропилени.

— Исках да кажа — изръмжа Джизал, по чието лично мнение ползата от постоянните проповеди на Баяз за него беше абсолютно никаква, — какви ги мислеше, да крещиш името ми пред куцо, кьораво и сакато? Сега целият град ще разбере за случката!

— О, виж за това не се сетих. — Първия магус се усмихна вяло. — Просто реших, че заслужаваш похвала за благородната си постъпка. Да помагаш на онеправданите, да се притичаш на помощ на дама, изпаднала в беда, да защитаваш слабите, такива работи. Наистина достойно за уважение.

— Но… — промърмори Джизал, докато се замисляше дали старецът не го взема на подбив.

— Тук пътищата ни се разделят, млади приятелю.

— О. Наистина ли?

— Ти къде отиваш? — попита Феро и го изгледа подозрително.

— Имам да свърша няколко неща, а ти идваш с мен.

— Че защо ми е да го правя?

Баяз извърна поглед нагоре и на лицето му се изписа досада.

— Защото ти липсват социалните умения да оцелееш и пет минути сама на място като това. Защо иначе? Ти, предполагам, отиваш в Агрионт? — обърна се той към Джизал.

— Да. Да, разбира се.

— Добре тогава. Капитан Лутар, бих искал да ти благодаря за ролята ти в това малко приключение.

Как смееш, магически задник такъв? Това беше една огромна, болезнена и обезобразяваща загуба на времето ми, че и пълен провал на всичкото отгоре. Независимо от мислите си, Джизал каза:

— Да, разбира се. — Пое ръката на възрастния магьосник, готов да я разтърси вяло. — За мен беше чест.

— Радвам се да го чуя. — Ръкостискането на Баяз се оказа невероятно здраво. Джизал усети как бива придърпан напред към лицето на магуса и в един момент осъзна, че се взира в блестящите му зелени очи от обезпокоително близко разстояние. — Може отново да се наложи да си сътрудничим.