Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Облеченият в червено щаб на Паулдър моментално се навъси и зашумя сърдито.

— Да, те изиграха своята роля — неохотно се съгласи генералът.

— Водачът им, Кучето, е разработил плана, изпълнил го съвсем сам, изцяло със свои хора и накрая ви е сервирал града на тепсия, с широко отворени порти и население, готово да се подчини. Така чух аз, че е станало.

Паулдър погледна ядосано към Крой, който сега си позволи бегла усмивка на задоволство.

— Хората ми държат града и вече започнаха да струпват провизии! Обходихме врага по фланга и го принудихме да отстъпи към Карлеон! Това, полковник Уест, е от значение сега, а не кой какво точно е свършил!

— Точно така! — прекъсна го Бър и махна с ръка. — И двамата сте свършили много в служба на страната си, но сега трябва да гледаме в бъдещето. Генерал Крой, организирайте ремонтни групи, които да останат в Дънбрек, а също и един полк от наборната войска, който да поеме защитата на стените. И ако обичате, с командир, който си разбира от работата. Ще бъде, меко казано, голям срам да допуснем повторна загуба на крепостта.

— Няма да има повече грешки. — Крой се озъби на Паулдър. — Можете да разчитате на това.

— Всички останали прекосяваме Уайтфлоу и се прегрупираме на отсрещния бряг. После започваме да настъпваме на изток и север, към Карлеон, като ще използваме пристанището в Уфрит за снабдяване. Изтикахме врага от Англанд. Сега е време да настъпим и да го поставим на колене. — Маршалът подкрепи думите си, като натисна с юмрук дланта си.

— Дивизията ми ще бъде от другата страна на Уайтфлоу до утре вечер. — Паулдър изсъска на Крой. — Готова за действие.

Бър направи нова гримаса.

— Независимо какво казват във Висшия съвет, трябва да подхождаме внимателно. Последният път когато армията ни е прекосявала Уайтфлоу, е било по времето на крал Касамир и инвазията му в Севера. Не мисля, че е нужно да ви напомням, но той е бил принуден да отстъпи доста скоропостижно и в пълен безпорядък. Бетод и преди е успявал да ни изненада, а сега, когато е на своя територия, може само да трупа сили. Трябва да сме единни. Няма място за надпревара, господа.

Двамата генерали моментално се впуснаха в надпревара кой ще се съгласи първи с него. Уест въздъхна дълбоко, стисна очи и разтри основата на носа си.

— Ето ни отново в Адуа. — Баяз изгледа намръщено блестящия, ослепително бял полумесец на града, разтеглен покрай искрящия залив. Бавно, но решително той се приближаваше и сякаш се пресягаше да поеме Джизал в прегръдките си и да го приветства с добре дошъл. Отделните подробности бавно започнаха да изпъкват на общия фон — зелените паркове надзъртаха между сградите, белите кули се надигаха над останалите постройки. Вече се виждаха и високите стени на Агрионт, с блесналите под слънчевите лъчи лъскави куполи зад тях. Над всичко това се извисяваше Кулата на Създателя, но сега дори от тази неприветлива грамада сякаш струяха топлина и чувство за сигурност.

Джизал си беше у дома. Той беше оцелял. Имаше чувството, че бяха минали поне сто години, откогато стоеше на носа на подобен кораб и нещастен и посърнал изпращаше с поглед стопяващия се в далечината Адуа. Високо над препускащата покрай бордовете вода, под плющящите платна на мачтите и крясъците на морските птици той дочу отдалечената глъч на града. В ушите му този звук беше по-прекрасен от всяка музика, която беше чувал. Притвори очи и вдъхна дълбоко през носа. Солената смрад на залива беше като мед върху езика му.

— Като те гледа човек, ще рече, че ти е допаднало пътуването, а, капитане? — попита Баяз, а иронията в тона му бе повече от осезаема.

— Харесва ми краят му — усмихна се непринудено Джизал.

— Да не униваме, приятели — намеси се брат Лонгфут. — Понякога едно трудно пътешествие разкрива всичките ползи от себе си дълго след като краят му е настъпил. Изпитанията ни са мимолетни, но мъдростта, която ни носят, остава за цял живот!

— Ха. — Първия магус изкриви презрително уста. — Пътешествията носят мъдрост само на мъдрия. Невежата затъва още по-дълбоко в своето невежество. Деветопръсти господарю! Твърдо ли си решен да се върнеш в Севера?

Логън спря за момент да се взира навъсено във водата.

— Нямам причина да остана. — Погледна настрани към Феро и тя му отвърна с обичайния си гневен поглед.

— Защо гледаш мен?

Логън поклати глава.

— Знаеш ли? Нямам никаква представа защо. — Ако между двамата беше имало някакво, макар и бегло, подобие на романтична връзка, очевидно вече безвъзвратно се беше сгромолясало до мрачна неприязън.