Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Какво се е случило тук? — процеди през зъби Уест, по-скоро на себе си, отколкото на някой около него.

— Ами, господине, ние смятаме, че те са се надявали на помощ. — Сержантът се усмихваше насреща му, явно беше благословен със здрав стомах. — Помощ от някакви зли богове, така предполагаме. Ама явно там долу никой не слуша молитвите им, а?

Уест изгледа намръщено издълбаните знаци по земята.

— Махнете ги! Ако трябва, вдигнете всички плочи и ги сменете с нови. — Погледът му се отклони към висящите останки и усети как стомахът му се надига. — И предложете награда от десет марки на онзи, който има достатъчно кураж и стомах да се покатери там и да свали труповете.

— Десет марки? Ей, я дай оная стълба!

Уест се обърна и се отправи с бърза крачка към портите на Дънбрек. Задържаше дъха си и се надяваше никога повече да не идва на това място, но вече знаеше, че съвсем скоро пак щеше да е тук. Било то само в кошмарите си.

Присъствието на Крой и Паулдър на съвещанията беше достатъчно да разболее и най-здравия човек, а лорд-маршал Бър определено не спадаше към тази категория. Командващият армията на Негово величество в Англанд съвсем се беше стопил, точно като защитниците на Дънбрек. Обикновената му униформа висеше отпусната по тялото му, за сметка на бледата му кожа, която изглеждаше прекалено изпъната върху щръкналите кокали. Ръцете му трепереха, устните му потрепваха, не можеше да стои дълго време изправен, а за яздене и дума не можеше да става. От време на време се сгърчваше и лицето му се изкривяваше, сякаш беше разтърсван от невидими спазми. Уест не разбираше как маршалът успяваше да се държи, но ето че го правеше, по четиринайсет часа на ден, понякога и по-дълго. Изпълняваше задълженията си с цялото му присъщо усърдие.

Поставил длани на корема си, Бър изгледа смръщено огромната карта на пограничния регион. Уайтфлоу беше изобразена като виеща се синя линия през средата, с черния шестостен на Дънбрек до нея и изписаното със завъртулки име под него. Отляво на реката Съюза, отдясно Севера.

— И така — започна дрезгаво той, после се разкашля, прочисти гърлото си — крепостта е отново в наши ръце.

— Наша е — кимна стегнато Крой.

— Най-накрая — промърмори под носа си Паулдър. Всеки един от двамата генерали продължаваше да гледа на Бетод и армията му от северняци като на дребно препятствие, отвличащо вниманието му от битката с истинския враг — другия.

Крой се наежи и от офицерския му щаб се разнесе неодобрително мърморене, заприличаха на ято гневни гарвани.

— Дънбрек е проектирана от най-добрите военни архитекти на Съюза и е строена, без да се пестят средства! Пленяването й не беше никак проста работа!

— Разбира се, разбира се — намеси се сърдито Бър, в опит да смени темата. — Ужасно трудна за превземане крепост. Имаме ли вече яснота по въпроса как северняците са успели да го постигнат?

— Нямаше оцелели, от които да научим с каква подлост са си послужили, господине. Биха се до смърт, до последния човек. Няколкото оцелели се барикадираха в конюшнята и я подпалиха отвътре.

Бър погледна към Уест и бавно поклати глава.

— Как би могъл човек да разбере подобен противник? В какво състояние е крепостта?

— Защитният ров е източен, постройката над портите е частично разрушена, има значителни поражения по вътрешната стена. Защитниците са разрушили част от постройките, за да използват дървото за горене и камъните за хвърляне, а останалите са оставили в… — устните на Крой продължиха да мърдат безмълвно, сякаш търсеше точната дума, — много лошо състояние. Ремонтите ще отнемат седмици.

— Хм. — Бър разтри навъсено корема си. — Висшият съвет иска да прекосим Уайтфлоу колкото може по-скоро и да атакуваме врага. Трябват им добри новини за неспокойния народ и така нататък.

— Пленяването на Уфрит — скочи Паулдър и се усмихна с огромно самодоволство — заздравява неимоверно позициите ни. Сдобихме се с лекота с една от най-значимите области на Севера, идеално местоположение за снабдяване на войските ни с провизии, докато напредват на север. Досега всичко трябваше да пътува с каруци през цяла Англанд, по лоши пътища и в лошо време. Вече можем да доставяме всичко с кораби, направо на фронта! И постигнахме всичко това без нито една жертва!

Уест не смяташе да го остави да си припише заслугата за Уфрит.

— Естествено — намеси се равнодушно той. — Съюзниците ни от Севера за пореден път се доказаха незаменими.