Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Докато напредваха през града, групата им постепенно започна да се смалява. Първо Лонгфут се отдаде на прочувствено сбогуване, съпроводено с многократно стискане на ръце и приказки за чест и удоволствие от познанството им, както и уверение за нова среща. В последното Джизал първоначално се усъмни, а после истински се обнадежди, че е престорено. Когато наближиха големия пазарен площад Четирите ъгъла, Кай беше изпратен по задачи, които той прие с обичайното си враждебно мълчание. И с Феро, която се влачеше навъсена отзад, единственият му спътник остана Първия магус.

Ако трябваше да бъде напълно откровен, нямаше да има нищо против групата да се бе смалила дори повече. Деветопръстия може и да се бе доказал като верен приятел, но останалата част от зле скалъпената им група в никакъв случай не биха попаднали сред избраните гости около трапезата на Джизал. Той отдавна се бе отказал от мисълта, че непробиваемата намусена маска на Феро може някога да се разчупи и да разкрие някаква човещина под себе си. Баяз пък се оказа, ако това въобще беше възможно, разбира се, още по-обезпокоителен събеседник — наполовина добрият дядо веселяк, а другата половина нещо напълно непознато. Всеки път когато този старец си отваряше устата, Джизал стискаше очи в очакване на поредната грозна изненада.

За момента поне беше в настроение и бъбреше непринудено.

— Мога ли да попитам за бъдещите ти планове, капитан Лутар?

— Предполагам, ще бъда изпратен в Англанд да се бия със северняците.

— И аз така смятам. Въпреки че човек никога не знае какъв странен обрат може да направи утре съдбата.

Джизал не отдаде кой знае какво значение на последната забележка.

— Ами ти? Ще се върнеш ли… — В този момент осъзна, че нямаше и най-малка представа откъде всъщност беше дошъл този магус.

— Още не. За момента смятам да остана в Адуа. Предстоят големи събития, моето момче, славни времена. Мисля да поостана, да видя как ще се развият нещата.

— Мърдай, кучко! — долетя крясък някъде отстрани.

Трима мъже от градската стража бяха обиколили едно мърляво момиче в опърпана рокля. Единият се беше надвесил над него, с палка в ръка, крещеше в лицето му, а то потреперваше и свиваше очи при всеки вик. Наоколо се беше събрала малка групичка недоволни зяпачи, предимно работници, една идея по-чисти от просякинята на земята.

— Що не я оставите на мира? — изропта един от тях.

Един от стражите пристъпи заплашително към зяпачите и вдигна палката си, докато другарят му сграбчи момичето за рамото и срита настрана канчето пред него. Няколкото дребни монети се изтърколиха със звън в канавката.

— Това е прекалено — каза тихо Джизал.

— Е — Баяз го изгледа през притворени клепачи, — стават такива неща непрекъснато. Не ми казвай, че за пръв път виждаш как пропъждат просяк?

Естествено, Джизал не веднъж бе ставал свидетел на подобни гледки и всеки път ги бе подминавал с безразличие. Все пак не можем да оставим просяците да задръстят улиците. При все това, незнайно защо, от тази гледка изпита неудобство. Злощастната бездомница лежеше по гръб, риташе във въздуха и викаше, докато стражите я влачеха по земята. Насилието им бе напълно неоправдано, явно се забавляваха. Не беше толкова самото действие на стражите, което подразни Джизал, колкото фактът, че го правеха пред очите му, без да ги е грижа за неговото мнение по въпроса. Почувства се почти като техен съучастник.

— Това е недопустимо — процеди той през зъби.

— Ами щом толкова те дразни — вдигна рамене Баяз, — защо не направиш нещо по въпроса?

В този момент стражът сграбчи момичето за сплъстената коса и го удари с палката. То изпищя, покри глава с ръце и се сви на земята. Джизал усети как лицето му се изкривява от гняв. Миг по-късно беше забутал тълпата зяпачи и беше сритал онзи с палката в задника, запращайки го по очи в канавката. Един от другарите му се засили към него с вдигната палка, но в следващия момент отскочи уплашено назад. Джизал осъзна, че остриетата му бяха извадени и стоманата им блестеше заплашително в сумрака на сянката от съседната сграда.

Зяпачите ахнаха от изненада и боязливо се дръпнаха назад. Джизал примига невярващо. Намеренията му далеч не бяха да се стига дотук. Проклети да са Баяз и идиотските му съвети. Но вече беше късно за друго, просто трябваше да доведе нещата докрай. Придаде на лицето си възможно най-страховито и надменно изражение.

— Още една крачка и ще те заколя като прасе, каквото всъщност си. — Измери с поглед един по един стражите. — Е? Ще се пробва ли някой? — Вътрешно се надяваше, че няма, но както се оказа, нямаше нужда да се тревожи. Според очакванията му, тримата се оказаха доста по-нерешителни, изправени пред истинска съпротива, и сега пристъпваха колебливо извън обсега на рапирата и кинжала му.