Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Вече беше подминал къщата в едната посока и не смееше да го направи в другата, от страх, че Арди може да го види през прозореца, да го познае и да си каже: „Гледай го пък този какви ги върши.“ Затова Джизал обикаляше в кръг в края на улицата и обмисляше думите си.

„Аз се върнах.“ Не, не, прекалено надуто е. „Здравей, как си?“ Не, твърде безразлично. „Аз съм, Лутар.“ Много е резервирано. „Арди… липсваше ми.“ Прекалено отчаяно. Забеляза, че един мъж го наблюдава от прозорец на втория етаж, затова се покашля и тръгна уверено към къщата, като не спираше да си мърмори под носа: „По-добре свършвай по-бързо, по-добре приключвай, по-добре приключвай…“

Юмрукът му удари по дървото. Зачака. Усещаше блъскането на сърцето си чак в зъбите. Резето изщрака и Джизал извика на лицето си най-подкупващата усмивка, на която беше способен. Вратата се отвори и на прага изникна кръглата физиономия на едно изключително непривлекателно момиче. Нямаше и съмнение, независимо колко време беше минало и колко се бяха променили нещата, че това не беше Арди.

— Да?

— Ъ… — Прислужница. Как можеше да е такъв глупак, да му хрумне, че Арди ще отваря сама входната си врата? Така де, тя е от простолюдието, не просякиня. Покашля се. — Върнах се… исках да кажа… Арди Уест тук ли живее?

— Тук. — Прислужницата отвори вратата достатъчно широко, за да влезе Джизал в мрачното преддверие. — За кого да предам?

— Капитан Лутар.

Главата й се изметна назад, сякаш на брадичката й беше вързано невидимо въже и някой току-що го дръпна с всичка сила.

— Капитан… Джизал дан Лутар?

— Да — промърмори Джизал озадачен. Нима Арди го е обсъждала с прислугата?

— О… о, ако обичате, само за секунда… — момичето посочи към една врата и се завтече. Очите му щяха направо да изхвръкнат, все едно самият император на Гуркул се беше отбил на гости.

Мрачната всекидневна, изглежда, бе обзаведена от човек с прекалено много пари, прекалено малко въображение и крайно недостатъчна площ, върху която да разпростре амбициите си. Имаше няколко фотьойла с крещяща тапицерия, гигантски и претрупан с декорации бюфет, а на една от стените висеше огромно маслено платно, толкова голямо, че една идея повече и щеше да се наложи да събарят стената, за да го поберат отчасти в съседната къща. През цепките между завесите на прозореца нахлуваха два прашни снопа светлина и падаха върху леко разнебитения, за сметка на това силно полиран плот на една антична маса. Сама по себе си всяка една мебел във всекидневната си беше съвсем наред, но така скупчени заедно, направо можеха да задушат човек. Без значение, каза си Джизал и огледа намръщено стаята, той беше дошъл заради Арди, не заради обзавеждането й.

Истински абсурд. Коленете му бяха омекнали, устата пресъхнала, виеше му се свят и с всяка следваща секунда ставаше още по-зле. Така изплашен не беше се чувствал в Олкъс, с тълпа пищящи шанка по петите си. Обиколи сковано стаята, като не спираше да свива и разпуска юмруци. Надзърна през прозореца над притихналата уличка. Надвеси се над един стол да огледа отблизо чудовищната картина на стената. Широкоплещест крал с прекалено голяма за главата му корона и група обвити в мантии с кожени яки лордове, които се кланяха и коленичиха в краката му. Харод велики, досети се Джизал, но не намери сили да се порадва на постижението си. Любимата и същевременно най-досадната тема на лекциите на Баяз бяха постиженията именно на този човек. На Джизал пък хич не му дремеше за Харод. Ако зависеше от него, Харод спокойно можеше да върви на май…

— Гледай ти, гледай ти…

Тя стоеше на прага. Силната светлина, идваща откъм гърба й, огряваше ярко тъмната й коса и канта на бялата й рокля. Лицето й беше в сянка, с едва загатната усмивка на него. Не изглеждаше да се бе променила и най-малко. Толкова често в живота, така дълго очакваният момент се оказва пълно разочарование. Това, да види отново Арди, обаче определено беше от изключенията. Всичките му старателно подготвени реплики се изпариха на секундата от ума му и го оставиха точно толкова празноглав, колкото и когато я срещна за първи път.

— Хм, значи си жив — промърмори тя.

— Да… ъ… може да се каже. — Джизал се усмихна смутено. — Защо, ти за мъртъв ли ме мислеше?

— Надявах се, че си. — Ефектът от думите й беше поразителен, усмивката му се изпари на мига. — След като не получих дори писмо. От друга страна, реших, че си ме забравил напълно.

Джизал направи мъчителна гримаса.