Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал примигна. „Да си сътрудничим“ беше доста зловещ избор на фраза.

— Ами… ъ… сигурно пак ще се видим… скоро? — В мислите си Джизал се надяваше това „скоро“ да е по-скоро никога.

Баяз се усмихна широко и пусна изтръпналата ръка на Джизал.

— О, аз съм убеден, че пак ще се срещнем.

Слънцето припичаше приятно, а клоните на ароматния кедър хвърляха шарена сянка по тревата, точно както преди. През вътрешния двор подухваше лек ветрец, в клоните на дърветата чуруликаха птички, беше съвсем както го помнеше. Старите сгради на казармите не се бяха променили, обвити в шумолящ бръшлян, обграждаха от всички страни тесния вътрешен двор. Но тук свършваха всички прилики с щастливите спомени на Джизал. По краката на столовете беше плъзнал мъх, а плотовете на масите се бяха сдобили с дебела кора от птичи курешки. Тревата не беше косена седмици наред и избуялите почти до колене бурени се оплитаха в краката му, докато вървеше.

Картоиграчите ги нямаше отдавна. Загледан в играещите сенки по сивото дърво, Джизал си спомни смеха им, устата му се изпълни с вкуса на лулата и силните напитки, пръстите на ръцете му усетиха допира на картите. Ето тук седеше Яленхорм и се правеше на голям мъжкар. А тук Каспа се смееше на шегите по свой адрес. Уест седеше тук, накланяше назад стола си и примирено клатеше неодобрително глава. Тук пък Бринт разместваше нервно картите в ръце, изпълнен с надежди за големи печалби, които чака и не дочака.

Ето го и неговото място. Джизал измъкна стола от оплетената в краката му трева, издърпа го и седна. Качи единия си ботуш на ръба на масата и се заклати назад върху задните крака на стола. Колко странно му се струваше сега времето, когато седеше тук, следеше зорко и обмисляше как да прекара още повече приятелите си. Сега в никакъв случай не би се впуснал в подобни глупости. Е, най-много една-две ръце, не повече.

Беше решил, че една добра баня, последвана от старателно бръснене, след което безкрайно дълго приглаждане и оправяне на прическата, щяха да го накарат отново да се почувства у дома, но след като приключи с всичко, остана разочарован. Така познатата рутина го накара още повече да се чувства като гост в собственото си, потънало в прах жилище. Вече нито лъскавината на ботушите и копчетата, нито златният ширит на униформата му го вълнуваха както преди.

Накрая, когато застана пред огледалото, място, където беше прекарвал в захлас толкова часове, намери гледката за силно обезпокоителна. От прекрасното стъкло от далечен Висерин го гледаха втренчено очите на изпит от странстване пътешественик, с обветрено от живота на открито лице. Пепеляво русата брадичка не успяваше да скрие грозния белег на изкривената му челюст. Старата униформа беше станала прекалено стегната и така твърдо колосана, че дращеше кожата му, а яката и направо го задушаваше. Вече не се чувстваше на мястото си, облечен в нея. Вече не виждаше войника в себе си.

Дори нямаше представа на кого трябва да докладва за завръщането си след толкова дълго отсъствие. Почти всеки офицер, за когото се сещаше, беше в Англанд. Предположи, че при достатъчно добро желание можеше да потърси лорд-маршал Варуз, но след като вече беше опознал достатъчно добре опасността, знаеше, че по-добре да не я търси сам. Естествено, щеше да изпълнява задълженията си на офицер, ако някой го поискаше от него. Но едва след като те сами го открият.

А дотогава имаше друго, с което трябваше да се заеме. Самата мисъл за това едновременно го ужасяваше и караше да тръпне от вълнение. Пъхна пръст в яката си и яростно я задърпа в опит да освободи хватката й около гърлото му. Не се получи. Нищо, както Логън Деветопръстия толкова обичаше да казва: по-добре приключвай по-бързо с тази работа, вместо да живееш в страх от нея. Взе парадната си сабя, но след цяла минута взиране в абсурдния месингов обков по гарда я захвърли на пода и я подритна под леглото. Опитай се да не биеш много на очи, щеше да каже Логън. Взе износената от пътя рапира и я промуши през халката на колана си. Пое дълбоко въздух и тръгна към вратата.

Нямаше нищо страшно в улицата. Намираше се в един от тихите квартали на града, далеч от шумните търговски улици и грохота на фабриките. На съседната улица един точилар рекламираше гръмогласно услугите си. Под стрехите на една непретенциозна на вид къща гукаше апатично гълъб. Някъде отстрани долетяха чаткане на копита и тракане на колела, после бързо отшумяха. Иначе беше тихо.