Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал дан Лутар беше нов човек, но новият все пак беше мъж.

С всеки негов тласък главата на Арди се блъскаше в стената, тазът му пляскаше в задната част бедрата й, а панталоните му се свличаха все по-ниско и по-ниско, докато накрая дръжката и гардът на рапирата му не задраха в килима. С всеки тласък от масата се разнасяше протестно скърцане, все по-силно, сякаш се чукаха на гърба на възмутен старец. С всеки тласък тя стенеше, а той пъшкаше, нито от удоволствие, нито от болка, просто рязко издишване като при физически упражнения. Накрая съдбата сложи бърз и милостив край на всичко.

Толкова често в живота така дълго очакваният момент се оказва пълно разочарование. Току-що случилото се беше идеален пример за това. През всичките онези часове в равнината, с разранен от седлото задник и в непрекъснат страх за живота си, потънал в мечти за момента, когато отново ще види Арди, последното, което бе искал Джизал, беше това светкавично и яростно съвкупление насред безвкусно обзаведената й всекидневна. Докато прибираше обратно в панталоните омекналия си член, беше обзет от непосилен срам и вина, беше истински нещастен. Закопча колана си и от звука на катарамата му се прииска да си размаже лицето в стената.

Арди се изправи и полите на роклята й се смъкнаха. Тя ги приглади надолу, без да вдига поглед от пода.

— Арди… — Джизал постави ръка на рамото й, но тя се отърси гневно и се извърна настрана. Подметна нещо зад себе си и то изтропа на килима. Беше ключът за вратата.

— Можеш да си вървиш.

— Мога да… какво?

— Тръгвай! Нали получи това, за което си дошъл?

Джизал облиза разкървавената си устна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Мислиш, че съм дошъл за това, така ли? — Не последва отговор. — Обичам те.

Тя се закашля, сякаш всеки момент щеше да повърне. Бавно извърна към него глава.

— Защо?

Джизал не беше сигурен, че знае отговора на този въпрос. Не знаеше дори какво точно беше искал да каже. Не знаеше какво точно изпитваше в момента. Искаше да започне отначало, но не знаеше как. Чувстваше се като в кошмар, от който се надяваше да се събуди колкото може по-скоро.

— Какво искаш да кажеш с това защо?

— Аз съм едно нищо! — изкрещя Арди, наведена към него със стиснати от ярост юмруци. — Всеки, който ме познава, ме мрази! Собственият ми брат ме мрази! Собственият ми брат! — Гласът й се разтрепери, а лицето й се изкриви, докато крещеше в нещо средно между гняв и отчаяние. — Всичко, до което се докосна, бива съсипано! Аз съм едно гадно нищожество! Нима не виждаш това? — Захлупи с шепи лице, обърна гръб на Джизал и раменете й се разтърсиха.

Той стоеше и я гледаше, докато собствените му устни трепереха. Старият Джизал дан Лутар най-вероятно щеше да грабне ключа от пода, да излети през вратата, да се втурне с всичка сила по улицата и да благодари на съдбата за щастливото си избавление, естествено, с намерението никога повече да не се върне на това място. Но новият Джизал остана. Обмисляше ситуацията. Обмисляше с всичка сила. Той беше нещо повече от предишния. Или поне така си казваше.

— Обичам те. — Думите имаха характерния привкус на лъжа в окървавената му уста, но вече беше стигнал достатъчно далеч, нямаше връщане назад. — Независимо от това, аз те обичам. — Прекоси стаята и въпреки опитите й да го отблъсне, я притисна до себе си. — Нищо не се е променило. — Зарови пръсти в косата и притисна главата на плачещата Арди към гърдите си. Тя хлипаше и размазваше сълзи и сополи по ярката куртка от униформата му.

— Нищо не се е променило — прошепна отново Джизал. Естествено, беше точно обратното.

Двамата седнаха достатъчно далеч един от друг, за да не дават вид, че са заедно. Просто двама мъже, които по стечение на обстоятелствата са наместили задници на едно и също парче дърво. Беше рано сутринта и въздухът беше направо мразовит, въпреки слънцето, което блестеше ослепително в очите на Глокта и караше все още оросената трева, шумолящите дървета и повърхността на водата на езерото в парка да блестят. Очевидно лорд Уетърлант беше ранно пиле. Същото може да се каже и за мен. Нищо не подтиква човек да остави леглото сутрин така, както една безсънна нощ, прекарана в убийствени болки.

Лордът бръкна в една хартиена кесия, извади щипка трохи и ги подхвърли в краката си. Множеството наперени патици вече се бяха събрали около него и сега се сбутаха яростно в опитите си да се доберат до трохите. Благородникът ги наблюдаваше с безизразно изражение на сбръчканото си лице.