Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

В момента, в който понечи да почука на вратата, тя рязко се отвори и Глокта се озова пред ухилената физиономия на мъж в униформа на Кралската гвардия. Появата му бе така неочаквана, че първоначално Глокта не го позна. Изненадата го връхлетя едва в следващия миг.

— Ха, капитан Лутар. Каква изненада. Крайно неприятна, бих казал.

Беше силно променен. Някогашното му момчешки гладко лице беше придобило известна острота, беше дори обветрено и загоряло като на човек, прекарващ доста време на открито. Някогашната надменно вирната брадичка сега бе едва ли не почтително сведена надолу. Беше си пуснал брада, явно в неуспешен опит да прикрие ужасяващия белег на устните и долната челюст. За беда, никак даже не го загрозява.

— Инквизитор Глокта… ъ…

— Началник.

— Сериозно? — Лутар примига насреща му невярващо. — Ами… в такъв случай… — Ведрата усмивка се върна на лицето му и Глокта с изненада осъзна, че капитанът разтърсва енергично ръката му. — Приемете моите поздравления. С удоволствие бих останал да си поговорим, но дългът ме зове. Доста време ме нямаше. В Севера и така нататък.

— Разбира се. — Глокта го проследи с поглед, докато се отдалечаваше с бодра стъпка по улицата. Завивайки зад ъгъла, погледна крадешком през рамо. Остава въпросът, какво търси тук капитан Лутар? Глокта провлачи крак през открехнатата врата и я затвори зад гърба си. От друга страна, млад мъж излиза от къщата на млада жена рано сутрин. Подобна загадка едва ли изисква уменията на инквизитор. Нима аз самият не съм излизал в ранно утро от множество подобни къщи? Преструвайки се, че внимавам да не ме види някой, а всъщност надявайки се да стане точно обратното? Пристъпи прага на всекидневната. А всъщност онова не беше ли друг човек?

Арди Уест стоеше с гръб към него и той чу бълбукането на вино в гърлото на гарафа.

— Забрави ли нещо? — попита тя през рамо. Гласът й прозвуча бодро и игриво. Рядко долавям толкова радост в тона на жена в мое присъствие. Ужасът, отвращението и нотката на съжаление са някак по-традиционни. Дочу изтракването на стъкло, докато тя прибираше обратно гарафата. — Или реши, че не можеш да си тръгнеш без още едно… — Докато се обръщаше, устните й бяха разтеглени в онази леко повдигната в единия си край усмивка, но при вида на човека на вратата тя моментално се стопи.

Глокта изсумтя.

— Не се безпокой, у всички предизвиквам подобна реакция. Дори у себе си, сутрин, когато застана пред огледалото. Ако въобще успея да се изправя достатъчно, че да се погледна в проклетото стъкло.

— Не е това, знаеш го. Просто не очаквах да видя теб.

— Явно и двамата сме получили своята доза изненада за деня. Никога няма да познаеш с кого се сблъсках пред вратата.

Тя застина за момент, после отметна глава и отпи от чашата.

— Няма ли да ми подскажеш малко?

— Така да бъде. — Глокта примижа, докато се наместваше на стола и изпъваше напред болния си крак. — Млад офицер от Кралската гвардия, с бляскаво бъдеще пред себе си. Нищо не пречи да се надяваме на обратното, разбира се.

Арди го изгледа навъсено над ръба на чашата.

— Има толкова много офицери от Кралската гвардия, почти не ги различавам един от друг.

— Сериозно? Този спечели Турнира миналата година.

— Дори не помня кои бяха на финала. Всяка година е едно и също, не мислиш ли?

— Права си. След моето участие Турнирът определено тръгна надолу. Но все си мисля, че помниш въпросния офицер. Изглежда, е бил ударен здраво в лицето след последната ни среща. Бих казал, доста здраво. За съжаление не толкова, колкото на мен лично бе ми се искало.

— Ядосан си ми — каза Арди, но в гласа й нямаше и капка притеснение.

— Бих казал, че по-скоро съм разочарован. Кой би очаквал? Смятах те за малко по-умна.

— Умът не е гаранция за разумно поведение. Баща ми го повтаряше непрекъснато. — Тя пресуши чашата си с отработено движение на главата. — Не се безпокой. Мога сама да се грижа за себе си.

— Не. Пределно ясно е, че не можеш. Осъзнаваш ли какво ще стане, ако това се разчуе? Ще бъдеш отритната от всички.

— Не виждам разлика — изгледа го подигравателно Арди. — Ще се изненадаш, но в последно време нещо не ме канят в двореца. Не минавам и за черна овца даже. Никой дори не говори с мен. Никой освен мен, но разбира се, аз не спадам към предпочитаните за компания на млади дами. На никой не му дреме какво правя аз. И да разберат, няма да е нещо повече от това, което и бездруго очакват от повлекана като мен. Проклети селяци, същински животни. Между другото, не ми ли каза преди време, че с кого се чукам си е моя работа?