Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Не се самозаблуждавам, началник — поде монотонно той, без да вдига поглед и почти без да движи устни. — Не съм достатъчно голям за подобно съревнование, дори и при добро желание от моя страна. Но съм достатъчно голям да извлека ползи от него. Възнамерявам да взема каквото мога. Като никога, направо по същество. Не се налага да си бъбрим за времето, за това, как са децата, нито за индивидуалните качества на патици с различно оперение.

— В това няма нищо срамно.

— И аз така смятам. Имам да храня семейство, което с всяка година става все по-голямо. Горещо ви препоръчвам да се въздържате от създаване на многобройно потомство. Ха, това е повече от лесно постижимо. Също така гледам кучета. Те също искат хранене, а имат огромен апетит. — Уетърлант въздъхна дрезгаво и подхвърли на птиците още една щипка трохи.

— Колкото по-високо се изкачваш, началник, толкова повече стават зависимите от теб, скупчват се в краката ти и чакат да им подхвърлиш по нещо. Това е тъжната истина.

— Носите голяма отговорност, милорд. — Глокта направи мъчителна гримаса при поредния спазъм в крака си. Внимателно го изпъна, докато коляното прищрака. — Ако позволите да попитам, колко точно голяма е тя?

— Като изключим моя глас, разбира се, контролирам още три места в Камарата на лордовете. Семейства, свързани с моето посредством земя, приятелство, брак и дългогодишна традиция. Подобни връзки често се оказват крехки във времена като това.

— Сигурен ли сте в тези три гласа?

— Не съм глупак, началник. — Уетърлант извърна студените си очи към Глокта. — Държа кучетата си вързани със здрава верига. Сигурен съм в тях. Доколкото може да е сигурен човек в такива несигурни времена. — Подхвърли още трохи в тревата и патиците с крякане се спуснаха да кълват и блъскат с криле една друга.

— Значи четири гласа, всичко на всичко. Прилично парче от големия пай.

— Да, всичко на всичко четири гласа.

Глокта се покашля и се огледа набързо за нададени към тях уши. В другия край на алеята, едно момиче с траурна физиономия зяпаше апатично във водата. Двама размъкнати офицери от Кралската гвардия седяха на пейка от другата страна на водата и разискваха шумно кой е бил по-пиян миналата вечер. Възможно ли е апатичното девойче да слухти и донася на лорд Брок? Възможно ли е тези двама офицери да докладват лично на върховен правозащитник Маровия? Навсякъде ми се привиждат шпиони. Но в това няма лошо, шпионите са навсякъде. Понижи глас почти до шепот:

— Негово високопреосвещенство е склонен да предложи по петнайсет хиляди марки на глас.

— Разбирам. — Тежките клепачи на Уетърлант дори не потрепнаха. — Толкова малко месо едва ще стигне да нахраня кучетата си. За моята трапеза няма да остане нищо. Имайте предвид, че лорд Барезин, с хиляди заобикалки, ми предложи по осемнайсет на глас, плюс апетитен парцел, граничещ със земите ми. Гора, пълна с елени. Вие ловец ли сте, началник?

— Някога бях. — Глокта потупа сакатия си крак. — От известно време не съм.

— А, приемете съболезнованията ми. Аз винаги съм обичал този спорт. Лорд Брок също ме посети. Колко се радвам за вас двамата. Беше достатъчно мил да ми предложи по двайсет хиляди в допълнение към много изгодна партия — най-малката му дъщеря за най-големия ми син.

— Приехте ли?

— Казах му, че е прекалено рано да приема каквото и да било.

— Сигурен съм, че Негово високопреосвещенство ще съумее да ви осигури по двайсет и една хиляди, но това е абсолютно…

— Човекът на върховен правозащитник Маровия вече ми предложи по двайсет и пет.

— Харлен Мороу? — процеди Глокта през остатъка от зъбите си.

— Мисля, че така се казваше — повдигна вежди Уетърлант.

— Боя се, че за момента мога единствено да предложа същата сума. Ще информирам Негово високопреосвещенство за позицията ви. Сигурен съм, че радостта му край няма да има.

— Чакам с нетърпение следващата ни среща, началник. — Уетърлант се обърна към патиците си и им подхвърли великодушно още трохи. Боричкането им предизвика едва забележима усмивка на лицето му.

Когато Глокта с мъка докуца до обикновената къща на непретенциозната улица, на лицето му имаше почти доволно изражение. Глътка свобода от задушаващата компания на големите и великите. Няколко минутки, в които няма да се налага да лъжа, мамя или да се оглеждам за нож в гърба. Кой знае, може пък да успея да открия местенце, което все още да не вони на Харлен Мороу. Това би било ободряващо…