Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Повече, отколкото си мислиш. — Кай не откъсваше от нея ленивите си очи. — Двамата с теб имаме доста общо помежду си. Ти може и да не го осъзнаваш, но е така. Толкова общо имаме помежду си. — Феро свъси вежди. Не разбираше накъде бие кльощавият малоумен чирак, но нещо в тона му не й прозвуча наред. — Няма да получиш нищо от Баяз. На него не може да се вярва. Аз го открих твърде късно, но за теб още има надежда. Потърси друг господар.

— Аз нямам господар — скръцна със зъби Феро. — Аз съм свободна.

Ъгълчето на бледите устни на чирака потрепери.

— Нито ти, нито аз някога ще бъдем свободни. Върви. Тук няма да намериш нищо, което търсиш.

— Тогава ти защо оставаш?

— Отмъщение.

— За какво? — Лицето на Феро се смръщи още повече.

Чиракът се наведе напред и прикова в нея блестящите си очи. Тогава вратата се открехна и той млъкна. Облегна се назад и се загледа през прозореца, сякаш въобще не беше смятал да говори с нея.

Проклети да са и чиракът, и недомлъвките му. Феро насочи гнева си към вратата.

В стаята бавно влезе Баяз, като внимателно крепеше чаша чай в ръка. Хвърли един бегъл поглед към Феро и излезе на терасата. Проклет магус. Тя присви свирепо очи и го последва навън. Намираха се много високо и цял Агрионт лежеше в краката им, точно както едно време, когато двамата с Деветопръстия бягаха по покривите. По тревата отдолу се мотаеха безцелно група лениви бели, точно както преди да тръгнат за Старата империя. При все това не всичко беше като преди.

Сега из целия град витаеше страх. Феро го забелязваше във всяко едно мекушаво бледо лице. Хората сякаш бяха притаили дъх, а въздухът бе наелектризиран като пред буря. Бяха като сухо поле, готово да избухне в пламъци от най-малката искра. Тя не знаеше какво чакаха, не я бе грижа.

Но бе чула достатъчно много да се споменават гласове.

Първия магус я проследи с очи, докато излизаше на терасата. Слънцето блестеше в голата му глава.

— Чай, Феро?

Феро мразеше чая и Баяз добре го знаеше. Чаят беше напитката, която пиеха гуркулите, докато крояха подлите си планове. Помнеше, че войниците го пиеха, докато тя се влачеше в прахоляка. Помнеше, че търговците на роби го пиеха, докато договаряха цени. Помнеше, че Утман го пиеше, докато й се присмиваше, а тя беснееше от безсилие. А сега го пиеше Баяз. Държеше изискано дръжката на малката чашка между дебелите си палец и показалец и се усмихваше.

Феро изскърца със зъби:

— Приключих с всичко тук, бял. Обеща ми отмъщение, но не получих нищо. Връщам се в Юга.

— Нима? С голямо прискърбие ще те загубим. Но Съюзът и Гуркул са във война. За момента към Канта не пътуват кораби. И за известно време ще е така.

— Как тогава ще стигна там?

— Ти току-що заяви, че вече не си моя отговорност, съвсем ясно се изрази. Аз ти дадох покрив над главата, но ти не показа и капка благодарност. Щом искаш да си тръгваш, сама си уреди заминаването. Моят брат Юлвей скоро ще се върне. Може би той ще е склонен да те вземе под крилото си.

— Не става.

Баяз я изгледа ядосано. Може и да е страховит този негов поглед, но Феро не е нито Лонгфут, нито Лутар, нито Кай. Тя няма господар и никога няма да има.

— Казах, не става!

— Защо, Феро, защо непрекъснато изпитваш докъде ще стигне търпението ми? Уверявам те, то съвсем не е безкрайно.

— Моето също.

Баяз изсумтя презрително.

— Че ти дори не знаеш какво означава това, да имаш търпение, както би потвърдил и Деветопръстия господар. Наистина, Феро, не само си надарена с цялото обаяние на коза, ами си зла и опърничава като нея. — Той издаде напред устни, надигна чашката и деликатно отпи от ръба. Феро едва се сдържа да не я избие от ръката му и да не фрасне плешивото копеле с глава в лицето. — От друга страна, ако все още възнамеряваш да се биеш с гуркулите…

— Винаги.

— В такъв случай убеден съм, че ще намеря приложение за уменията ти. Задачи, които не изискват чувство за хумор, естествено. Намеренията ми по отношение на гуркулите остават непроменени. Борбата продължава, пък било то и с други оръжия. — Погледът му се плъзна към огромната кула, която се издигаше над крепостта.

Феро не разбираше от красота и пет пари не даваше за нея, но това нещо според нея беше истински красиво. Нямаше нищо размекнато, нищо глезещо в тази планина от гол камък. От тази кула лъхаше откровеност. Безмилостна прецизност имаше в острите й черни камъни. Нещо в нея я привличаше неистово.

— Какво е това място? — попита тя.

— Кулата на Създателя — присви очи Баяз.