Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Какво има вътре?

— Не е твоя работа.

Феро едва се сдържа да не се изплюе в краката му.

— Живял си там. Служил си на Канедиас. Помагал си на Създателя в работата му. Ти го каза, докато бяхме в равнината. Затова казвай, какво има вътре?

— Добра памет имаш, Феро, но забравяш едно. Не намерихме Семето. Вече не си ми нужна. И най-вече не съм длъжен да отговарям на безкрайните ти въпроси. Какъв шок! — Баяз сръбна превзето от чая си, повдигна вежди и се загледа в бездействащите бели в парка.

Феро се насили да се усмихне. По-скоро насили нещо подобно на усмивка на лицето си. При всички положения имаше оголени зъби. Добре си спомняше какво каза онази намусена жена, Коунийл, както и това, колко силно го жегнаха думите й. Значи и тя може да го използва.

— Създателя. Ти си се опитал да откраднеш тайните му. Да откраднеш дъщеря му. Толомей се казваше, нали така? Баща й я е хвърлил от покрива. Като отплата за предателството й, за това, че е отворила портите му за теб. Права ли съм?

Баяз лисна остатъка от чая си през терасата. Феро проследи с поглед блестящите на слънцето капчици, които полетяха с въртене надолу.

— Да, Феро, Създателя хвърли дъщеря си от покрива. Явно и на двамата с теб не ни върви много в любовта, а? Лош късмет за нас. Още по-лош за любимите ни. Кой би помислил, че имаме толкова общо помежду си? — Феро се замисли дали да не прати плешивото бяло копеле след чая му, но размисли. Той все още й бе длъжник и тя бе твърдо решена да си вземе обещаното. Затова само го погледна накриво и влезе обратно вътре.

В стаята имаше новодошъл. Беше мъж с къдрава коса и широка усмивка. В едната си ръка държеше жезъл, а в другата овехтяла кожена чанта. Имаше нещо странно в очите му — едното светло, другото тъмно. Имаше и нещо в изпитателния му поглед, нещо, което събуди подозрението й. Повече от обикновено.

— А, небезизвестната Феро Малджин. Моля да извиниш нахалството ми, но не всеки ден човек среща някого с твоето… забележително потекло.

Феро не остана никак доволна, че онзи знаеше името й, нито потеклото й, въобще, че знаеше за съществуването й.

— Ти пък кой си?

— О, къде са ми обноските? Аз съм Йору Сулфур, от Ордена на магусите — каза онзи и й подаде ръка. Тя дори не я погледна, но той се усмихна. — Не и един от първите дванайсет, разбира се, в никакъв случай. Просто издънка на ордена. Нещо като следващо издание, ако щеш. Някога бях чирак на великия Баяз.

Феро изсумтя пренебрежително. Това със сигурност нямаше да му гарантира доверието й.

— Някога, а? А после?

— После завърших обучението си.

Баяз остави с дрънчене чашата си на масичката до прозореца.

— Йору — каза той и новодошлият почтително сведе глава. — Благодаря ти за свършеното досега. Прецизна и своевременна работа, както винаги.

— Малко колелце в огромната машина, господарю Баяз — усмивката на Йору се разтегли до уши, — но се старая да съм от най-здравите.

— Досега никога не си ме разочаровал. Не съм забравил това. Как се развива новата ти игра?

— Готов съм да започна по ваша команда.

— Да започваме тогава. Нищо не печелим с изчакване.

— Ще подготвя всичко. Също така нося това, както ми наредихте. — Той свали чантата от рамото си и внимателно постави ръка вътре. После бавно извади една книга. Беше голяма, черна, а дебелите й корици бяха напукани, изподрани и овъглени от пламъци. — Книгата на Глъстрод — прошепна той, сякаш се страхуваше от думите.

— Засега я пази — намръщи се Баяз. — Изникнаха непредвидени усложнения.

— Усложнения? — Сулфур прибра обратно книгата и в погледа му се изписа облекчение.

— Онова, което търсихме… не беше там.

— Значи…

— По отношение на другите ни планове нищо не се е променило.

— Разбира се. — Сулфур се поклони отново. — Лорд Ишър всеки момент ще бъде тук.

— Много добре. — Баяз погледна към Феро, сякаш беше забравил, че и тя е в стаята. — Ще бъдеш ли така добра да ме оставиш за момент? Чакам посетител.

Феро нямаше нищо против да се махне от тази стая, но умишлено, най-малкото, защото Баяз искаше това да стане веднага, не си даде много зор да побърза. Спусна досега скръстените на гърдите си ръце и без да помръдне от място, се протегна. Тръгна небрежно из стаята, по най-обиколния маршрут към вратата, като влачеше крака по пода и се наслаждаваше на противния шум, с който изпълваха стаята. По пътя се спря да погледне една картина, да смушка с пръст облегалката на един стол, да почука с нокът по една лъскава купа, все неща, които с нищо не я интересуваха. През цялото време Кай я наблюдаваше, Баяз гледаше навъсено, а Сулфур се хилеше с огромната си самодоволна усмивка. Феро спря на прага.