Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

За пореден път Джизал се озова в едно от просторните работни помещения на върховен правозащитник Маровия. Стоеше съвсем сам в средата на кабинета, с лице към огромна полирана маса, от другата страна на която го гледаха изпитателно тримата възрастни мъже.

Когато чиновникът затвори с гръм високите врати, го обзе неприятното чувство, че веднъж вече бе преживял тази среща. В деня, в който го свалиха от кораба за Англанд. В деня, в който го откъснаха от приятелите и амбициите му и го пратиха на онова щуро, обречено на провал пътуване към неизвестното. Пътуване, което му коства добрия външен вид и замалко — живота. Меко казано, не се радваше да е отново на това място и горещо се надяваше на по-добър изход този път.

От тази гледна точка отсъствието на Първия магус бе глътка свеж въздух, въпреки че съставът на останалите присъстващи не предвещаваше нищо добро. Срещу него седяха сбръчканите лица на лорд-маршал Варуз, върховен правозащитник Маровия и лорд-шамбелан Хоф.

Варуз беше зает с хвалебствия за бляскавите успехи на Джизал в Старата империя, очевидно бе чул съвсем различна версия на случилото се от тази, която Джизал помнеше.

— … невероятни приключения на запад, както разбирам, в прослава на Съюза зад граница. Аз лично бях най-силно впечатлен от нападението ти по моста в Дармиум. Наистина ли се е случило така, както чух?

— По моста, господине, ами, честно казано… ъ… — Вероятно сега бе моментът да попита дъртия глупак какви ги дрънка, но в главата му беше само голата Арди в леглото. Майната й на страната му. Проклет да е и военният му дълг. Може още сега да поиска да се уволни от армията. Ще успее да се върне при нея за по-малко от час. — Истината е там, че…

— Тази ли е любимата ти? — попита Хоф над ръба на бокала с вино. — Пък на мен най ми допадна онази за дъщерята на императора. — Той погледна към Джизал и пламъчето в очите му загатна за определено пикантна история.

— Наистина, Ваша светлост, нямам представа как са тръгнали тези слухове. Нищо такова не се е случило, уверявам ви. Изглежда, цялата тази работа е силно преувеличена…

— Е, един знаменит слух струва повече от десет разочароващи истини, не си ли съгласен?

Джизал примигна неразбиращо.

— Предполагам… ъ, но…

— Както и да е — прекъсна го Варуз. — До Висшия съвет достигнаха сведения за отличното ти представяне зад граница.

— Така ли?

— Много и различни доклади, но до един бляскави.

Джизал не можеше да сдържи усмивката си, но не спираше да се чуди от кого ли са изпратени подобни сведения. Нещо не можеше да си представи Феро Малджин да величае надълго и широко качествата му.

— Ами много мило от ваша страна, милорд, но наистина бих искал да…

— В резултат от проявените отдаденост и кураж при изпълнението на тази тежка и жизненоважна мисия имам удоволствието да ви информирам, че сте произведен в звание полковник и повишението ви влиза в сила незабавно.

— Повишен съм? — ококори очи Джизал.

— Точно така, момчето ми, и заслугата за това е изцяло твоя.

Израстването с две звания за един следобед беше нечувана чест, още повече при положение, че не бе участвал и в едно военно сражение, не беше демонстрирал безпримерна храброст и не бе направил нито една саможертва. Като изключим това, да остави в леглото сестрата на най-добрия си приятел. Това си беше сериозна жертва от негова страна, но не и такава, че да заслужи кралското благоволение.

— Аз, ъ, аз… — Той не можа да сдържи огромното си задоволство и то моментално се изписа на лицето му. Нова униформа, повече златни ширити, повече хора, на които да нарежда. Славата и известността бяха мижава отплата безсъмнено, но след като вече така и така беше поел рисковете, сега не му оставаше друго, освен да приеме. Нима не беше страдал достатъчно? Нима не го заслужаваше?

Не се наложи да мисли дълго. Нямаше какво толкова да мисли. Идеята му за уволнение от армията и задомяване бързо премина на много заден план.

— За мен е огромна чест да приема тази изключителна… ъ… чест.

— Радостта ни е взаимна — каза Хоф с известна горчилка в гласа. — А сега по работа. Наясно сте, полковник Лутар, че напоследък изпитваме известни главоболия със селячеството.

Изненадващо, тези новини все още не бяха достигнали до спалнята на Арди Уест.

— Нищо сериозно, предполагам, Ваша Светлост.

— Разбира се, освен ако откритият бунт може да се нарече нищо сериозно.

— Бунт ли? — преглътна мъчително Джизал.