Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Разнесоха се два силни удара по вратата и двамата застинаха неподвижно. Последваха нови два. Арди надигна глава и отметна коса от лицето си.

— Какво има? — попита дрезгаво.

— За капитана е. — Беше прислужницата. — Той… той още ли е тук?

Очите на Арди се извърнаха към Джизал.

— Мисля, че ще мога да му предам съобщението! — Той прехапа устни, за да потисне напушилия го смях, после посегна и хвана с два пръста едното й зърно. Тя го плесна през ръката. — Кой го търси?

— Рицар вестител! — Джизал усети как усмивката му се стопява. Тези копелета явно никога не носеха добри новини и винаги избираха най-неподходящия момент да го направят. — Лорд-маршал Варуз иска спешно да говори с капитана. Търсят го из целия град. — Той изруга под носа си. Явно командването най-после е разбрало за завръщането му.

— Кажи му, че когато видя капитана, ще му предам, че го търсят! — провикна се Арди и стъпките на прислужницата се отдалечиха по коридора отвън.

— Мамка му! — изсъска Джизал в момента, в който беше сигурен, че прислужницата е достатъчно далеч, за да го чуе, не че тя и бездруго не бе достатъчно наясно със ставащото в тази спалня през последните няколко дни и нощи. — Трябва да вървя.

— Сега ли?

— Сега, мамка им. Ако не отида сега, просто ще продължат да търсят, пък и колкото по-скоро приключа с това, толкова по-бързо ще се върна.

Арди въздъхна и се претърколи по гръб, а той се измъкна от леглото и започна да търси из стаята разхвърляните си навсякъде дрехи. Отпред на ризата му имаше петно от вино, а панталоните му бяха целите измачкани, но щяха да свършат работа. Перфектният външен вид вече не беше единствената цел в живота му. Седна на леглото да обуе ботушите си. Чу как тя се изправя, после усети ръцете й през гърдите си и устните й в ухото си.

— Значи пак ме оставяш сама, така ли? — прошепна тя. — Заминаваш за Англанд като брат ми, да убиваш северняци?

Той се наведе напред и успя да напъха крак в единия ботуш.

— Може би. А може би не. — Идеята за войнишки живот вече не го влечеше като преди. Беше се сблъскал с насилие и вече знаеше точно колко страшно е то и колко ужасно много боли. Славата и известността сега му се струваха доста мижава отплата за подобен риск. — Напоследък сериозно се замислям дали да не се уволня от армията.

— Сериозно? И какво ще правиш?

— Не съм решил. — Джизал се обърна към нея и повдигна многозначително една вежда. — Може пък да си намеря някоя свястна жена и да се задомя.

— Свястна жена, а? Познаваш ли такава?

— Надявах се ти да ми помогнеш с идеи.

— Да видим. — Арди стисна замислено устни. — Трябва ли да е красива?

— Не, в никакъв случай, красавиците са толкова капризни. Ако обичаш, да е колкото може най-невзрачна и непретенциозна.

— Умна?

— Само това не — изсумтя Джизал. — Аз съм пословичен празноглавец. С умна жена до себе си ще изглеждам пълен идиот. — Намъкна и втория ботуш и откопча ръцете й от гърдите си, преди да се изправи. — Най-добре да гледа влажно като теле и да е също толкова умна. Някоя, дето ще се съгласява с всичко, което кажа.

— О, да — плесна с ръце Арди. — Вече ви виждам как вървите хванати под ръка, а тя се носи зад теб като ехо, влачи се като празна рокля. От благородно потекло обаче, нали така?

— Естествено, само най-доброто. По този въпрос не търпя компромиси. И със светла коса, много си падам по русите.

— О, напълно те разбирам. Тъмната коса е толкова тривиална и простовата, така напомня за цвета на калта и мръсотията. — Тя потрепери. — Само като мисля за това, и се чувствам опетнена.

— Но най-вече — продължи Джизал, докато промушваше рапирата си и халката на колана, — държа да е кротка и предвидлива. Наситил съм се на изненади.

— Естествено. Животът е достатъчно тежък и без жена, която да ти създава проблеми. Толкова непристойно би било от нейна страна. — Арди повдигна вежди. — Ще си помисля коя от познатите ми пасва на това описание.

— Отлично. Междувременно, независимо от това, че на теб ти стои далеч по-добре отколкото на мен, ще ми трябва куртката.

— Ама, разбира се, господине — тя я съблече и му я метна, след което се опъна чисто гола на леглото. Подпъхна ръце под главата си и изпъна гръб. Присви единия си крак в коляното и започна бавно да надига и спуска ханша си, докато другият й крак се изпъна и посочи с палеца към Джизал.

— Няма да ме оставиш сама прекалено дълго, нали?

Той се загледа в голото й тяло.

— Не мърдай от място — изграчи пресипнало и навлече куртката. Намести члена си между краката и излезе приведен и с люлееща се походка от стаята. Надяваше се до срещата му с лорд-маршала подутината в панталоните му да спадне, но не бе съвсем убеден.