Джо Абъркромби: Последният довод на кралете

— Хъ. — Вътрешно Кучето не се чувстваше кой знае колко милостив. Съмняваше се, че възрастният, когото уби при доковете, щеше да му благодари, нито пък едноръкият за това, че го наръгаха в гръб, нито пък хлапето с прерязаното гърло, чийто тепърва започващ живот му бе отнет така внезапно.

Един по един хората пристъпяха напред и оръжията им, ако можеха да се нарекат така, едно по едно започнаха да се трупат на камара. Купчина стари, ръждиви инструменти и боклуци. Хлапето със сатъра пристъпи последно и захвърли острието си с дрънчене при останалите. Хвърли един уплашен поглед към Дау, после бързо се върна в групата и се вкопчи в ръката на тъмнокосото момиче.

Останаха така, скупчени и ококорени от страх. Кучето почти надушваше ужаса им. Очакваха всеки момент Дау и хората му да скочат и да ги посекат на място. Чакаха да бъдат наблъскани в някоя къща, заключени вътре, а къщата подпалена. Всичко това Кучето беше виждал неведнъж. Не ги винеше, че се скупчиха като стадо овце, които се топлят една друга през зимата. На тяхно място той щеше да направи същото.

— Така! — провикна се. — Това беше! Сега се връщайте по къщите си, или където там живеете. До пладне цялата войска на Съюза ще е тук и улиците по-добре да са празни.

Хората замигаха учудено към него, към Тъл, към Дау Черния, после един към друг. Преглъщаха мълчаливо, потреперваха и шепнеха благодарностите си към съдбата. После бавно се разпръснаха и се отдалечиха в различни посоки. Живи, за всеобщо облекчение.

— Добра работа, главатар — прошепна Тъл Дуру в ухото на Кучето. — И Три дървета нямаше да се справи по-добре.

— За жените обаче — Дау се присламчи от другата му страна. — Ако питаш мен…

— Не питам — каза Кучето.

— Да сте виждали сина ми? — Една жена не си беше тръгнала. Вървеше от човек на човек с налети със сълзи очи и обезумяло от тревога лице. Кучето наведе глава и извърна поглед. — Синът ми беше на стража при водата! Виждали ли сте го? — Дръпна Кучето за дрехата. Гласът й потреперваше, разкъсван от хлипане. — Моля ви, къде е синът ми?

— Да не мислиш, че знам къде е всеки? — кресна Кучето в насълзеното й лице и отмина, сякаш имаше за вършене някоя много важна работа, а всъщност не спираше да мисли — ах, ти, Куче, страхливец такъв. Какъв герой само, как ги преметна тези жени, деца и старци.

Не е лесно да си главатар.

Огромният ров беше източен по-рано при обсадата и сега представляваше широк изкоп, пълен с черна тиня. На отсрещния край на моста над него двама войници се трудеха усърдно. Пренасяха с една каруца трупове до ръба на рова и после ги изтърколваха към дъното. Труповете бяха на последните защитници на крепостта, покрити с дълбоки, зейнали рани, опръскани с кръв и кал. Диваци от Далечния изток, от земите отвъд Крина, със сплъстени коси и бради. Безжизнените им тела бяха изпощели от глад, направо съсухрени от тримесечната обсада зад стените на Дънбрек. Почти не изглеждаха като човешки.

На Уест му бе изключително трудно да намери радост от победата над жалки създания като тези.

— Жалко е — промълви Яленхорм — да свършат така. Биха се толкова смело.

Уест проследи поредния опърпан труп да се свлича в рова и да пада върху калната камара от оплетени тела.

— Така свършват повечето обсади. Особено за смелите. Биват погребани в тинята, а после ровът бива запълнен отново. Водите на Уайтфлоу нахлуват отгоре им и тяхната смелост, или липсата на такава, вече не означава нищо.

Крепостта Дънбрек беше надвиснала над двамата офицери, докато вървяха по моста. Черните силуети на стените и кулите приличаха на огромни дупки в побелялото небе. Няколко птици с разрошени от вятъра пера кръжаха отгоре им. Други крякаха от нащърбените бойници.

Същото това разстояние отне на генерал Крой и хората му цял месец. Биваха яростно отблъсквани, отново и отново, докато най-накрая не успяха да пробият през тежката порта, под непрестанен порой от стрели, камъни и вряла вода. След това ги очакваше седмица клаустрофобично клане, докато изминат дванайсетте крачки на тунела и не успеят да си проправят път през втората порта с помощта на огън и брадви, за да могат най-после да овладеят външната стена. Всички предимства бяха на страната на защитниците. Крепостта беше старателно замислена да осигурява именно това.

И когато най-накрая преминаха портите и постройката над тях, се оказа, че проблемите им тепърва започват. Вътрешната стена беше двойно по-висока и дебела от външната. Рампите зад бойниците им покриваха целия периметър. Нямаше скривалище от сипещия се от гигантските кули огън.