Джо Абъркромби: Последният довод на кралете

Момчето пълзеше. Едната му ръка стискаше прерязаното гърло, а другата се протягаше към стълба със сигналната камбана. Куражлия е хлапето, реши Кучето, трябва да му се признае поне това — да пълзиш към камбаната, за да вдигнеш тревога, с прерязано гърло. Но момчето не успя да се отдалечи и на крачка, преди Дау да стовари един тежък крак на тила му и да му прекърши врата.

Хрущенето на костта накара Кучето да замижи. Сигурно момчето не заслужаваше такава смърт, но това е то — война. Работата трябваше да се свърши, те я свършиха и по-важното, и тримата бяха още живи. Кучето не беше очаквал нещо друго от работа като тази и все пак тя успя да остави в устата му горчивия си вкус. И преди не му беше лесно, но сега беше по-зле от всякога, сега той беше главатар. Странно как се оказа далеч по-лесно да убиваш хора, когато някой друг ти казва да го направиш. Трудна работа е убиването. По-трудна, отколкото си мисли човек.

Освен ако не се казваш Дау Черния, естествено. Това копеле можеше да убие човек със същата лекота, с която спираше да се изпикае. И именно това го правеше толкова добър в този занаят. Кучето го проследи с очи, докато сваляше наметалото от безжизненото тяло на едноръкия. После го навлече на раменете си и небрежно претърколи с крак тялото във водата, все едно подритваше някакъв боклук.

— Ти имаш две ръце — отбеляза Мрачния, който вече се бе увил в наметалото на възрастния.

— Какво точно искаш да кажеш? — Дау се заоглежда. — Какво сега, да си отрежа ръката за едната убедителност ли, глупако?

— Иска да каже да я скриеш. — Кучето видя как Дау изтри ръба на една от чашите с мърлявите си пръсти, наля малко грог в нея и го гаврътна на един дъх. — И как успяваш да пиеш в такъв момент? — попита, докато издърпваше окървавеното наметало от под тялото на хлапето.

Дау вдигна рамене и си наля нова доза в чашата.

— Жалко е да го хабим. Пък и ти сам го каза. Студено е. — Ухили се зловещо. — Ама и теб си те бива в приказките, Куче. Викат ми Крег. — Дау започна да имитира фалшивото куцане на Кучето. — Наръгаха ме в гъза при Дънбрек! Как само ги измисляш, а! — Плесна Мрачния по рамото с опакото на ръката. — Страшни ги приказва, нали? Имаше си дума за това май? К’во беше бе, Мрачен?

Правдоподобен.

— Правдоподобен — нахили се Дау. — Това си ти, Куче. Едно правдоподобно копеле. Обзалагам се, че щяха да ти повярват, дори да им беше казал, че си самият Скарлинг Качулатия. Как се удържаш да не се разхилиш, направо не знам!

На Кучето не му беше до смях. Не му допадаше гледката на двата трупа, които все още лежаха на земята. Стана му съвестно, че момчето може да измръзне без наметалото си. Ама че идиотска идея, предвид че въпросното хлапе лежеше в огромна локва от собствената си кръв.

— Не ме мисли повече — измърмори Кучето. — Отърви се от тия двамата тук и отивай при портата. Може да дойдат други.

— Разбрано, главатар, дадено, както кажеш. — Дау изтърколи телата във водата, после свали клепалото от камбаната и го хвърли надалеч в морето.

— Жалко — каза Мрачния.

— Кое?

— Жалко за камбаната.

Дау го изгледа невярващо.

— Жалко за камбаната, майка му стара! Изведнъж много се разприказва ти, а, ама знаеш ли? Повече те харесвах, като си траеше. Жалко за камбаната? Акъла ли си загуби бе, момче?

— На южняците може да им потрябва — вдигна рамене Мрачния, — като дойдат.

— Ми като им потрябва, да се гмуркат и да си го вадят, шибаното клепало! — Дау грабна копието на едноръкия, скри едната си ръка под чуждото наметало и тръгна към портата, като не спираше да реди сърдито под носа си. — Жалко за камбаната… мамка му…

Кучето се надигна на пръсти и откачи газената лампа от стълба. Вдигна я пред себе си и застана с лице към морето, после я закри с единия край на наметалото си. Пак я откри и отново я закри. Повтори още веднъж и закачи обратно лампата на мястото й. Пламъчето й му се стори прекалено мъничко, за да стопли надеждите им. Прекалено мъничко, за да бъде видяно навътре в морето, но с друго не разполагаха.

През цялото време беше очаквал нещо да се обърка, да се вдигне тупурдия откъм града, през портата да се изсипят пет дузини войници и да ги пречукат и тримата, точно както заслужаваха. Вече така му се пикаеше, че само при мисълта за това щеше да се пръсне. Но от войници нямаше и следа. Беше тихо, чуваха се само тихото скърцане на лампата на стълба и пляскането на студените вълни в камъка и дървото на кея. Всичко беше минало по план.

Първата лодка плавно изплува от тъмнината, а на носа й — широката усмивка на Тръпката. Натъпканите зад гърба му двайсетина войници гребяха. Лицата им бяха изопнати, а зъбите — стиснати от напрежение да не вдигат шум, въртейки греблата. При все това всяко, макар и най-тихо, почукване на дърво или метал опъваше до скъсване нервите на Кучето.