Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Чудесна реч. Селският идиот може дори да й се върже. Колко пъти вече тази седмица чувам нещо подобно? Сега, традиционно, идва ред на пазаренето. Дискусия на тема колко точно струва тази свята отговорност. Колко сребро ще наклони везните срещу съвестта. Колко злато ще разкъса връзките на повелята на дълга. Само че днес не съм в настроение за пазарлъци.

— Поздравявам ви за благородната позиция, лорд Ингълстад — Глокта повдигна високо вежди. — Ако всички имаха вашия морал, щяхме да живеем в един по-добър свят. Толкова достойна позиция… особено при положение че имате толкова много за губене. Бих казал, на практика всичко. — Примижа от болка, докато посягаше към бастуна си, и се примъкна напред, готов да се изправи. — Но виждам, че не можете да бъдете повлиян, затова си тръгвам…

— Какво искате да кажете, началник? — Тревогата се изписа отчетливо на червендалестото лице на благородника.

— Ами, лорд Ингълстад, става дума за съмнителните ви сделки.

Цветът изчезна почти напълно от румените бузи.

— Трябва да има някаква грешка.

— О, не, уверявам ви, няма. — Глокта измъкна листовете със самопризнанието от вътрешния си джоб. — Работата е там, че в самопризнанията на висши членове на Текстилната гилдия името ви се споменава често. Много често. — Задържа шумолящите листове хартия пред себе си и очите на Ингълстад. — Тук например, изборът на думи не е мой, надявам се, разбирате това, се споменавате като „съучастник“. А тук като „главно заинтересувано лице“ в една доста мръсна контрабандна афера. Тук пък, отбележете — казвам го с огромно неудобство — името ви и думите „държавна измяна“ се намират в непосредствена близост.

Ингълстад се свлече на стола и чашата му изтрака, докато я поставяше на масата до себе си. Отвътре плисна малко вино и се разля по полирания плот. О, това трябва веднага да се избърше. Може да остави ужасно петно, а някои петна, веднъж оставени, не можеш ги изличи.

— Негово високопреосвещенство — продължи Глокта, — смятайки ви за приятел, досега успяваше да ви държи встрани от разследванията, за всеобщо добро. Той проявява голямо разбиране, наясно е, че вие просто се опитвате да възвърнете състоянието на семейството си. Но ако сега го разочаровате при гласуването, разбирането му бързо ще се изпари. Разбирате накъде бия, нали? Сигурен съм, че се изразих пределно ясно.

— Разбирам — изграчи Ингълстад.

— Как са сега връзките на повелята на дълга? Започнаха ли да се поотпускат вече?

Благородникът преглътна мъчително и лицето му пребледня още по-силно.

— Аз, разбира се, съм склонен да подкрепя Негово високопреосвещенство всячески, но… работата е там, че… Сега пък какво? Отчаяно ответно предложение? Отчаян опит за подкуп? Апел към собствената ми съвест може би? Вчера бях посетен от представител на върховен правозащитник Маровия. Човек, на име Харлен Мороу. Той ми отправи същото предложение и… почти същите заплахи. — Лицето на Глокта се смръщи. Така значи? Маровия и неговото дребно нищожество. Винаги само на крачка, пред мен или зад мен. Но никога по-далеч от крачка.

— Какво да правя сега? — В гласа на Ингълстад се прокрадна панически нотка. — Не мога да подкрепя и двамата! Ще напусна Адуа, началник, ще си тръгна и никога повече няма да се върна! Ще се въздържа от гласуване…

— Да не си посмял! — процеди през зъби Глокта. Ще гласуваш, както ги кажа аз, майната му на Маровия! Достатъчно насърчителен ли бях? Проява на лош вкус, но какво пък. Все едно ръцете ми не са и бездруго до лакти в мръсотия. Ровенето в още един-два отходни канала няма да промени нещата кой знае колко. — Гласът му омекна до мъркане.

— Вчера наблюдавах дъщерите ти в парка. — Сега и последната капка руменина изчезна от лицето на благородника. — Три невинни създания на прага на женствеността, облечени по последна мода, коя от коя по-прелестна. Най-малката ще да е на колко… петнайсет?

— Тринайсет — отвърна пресипнало Ингълстад.

— А — устните на Глокта бавно се разтеглиха, изваждайки на показ беззъбата му усмивка. — Рано е разцъфтяла. За пръв път са в Адуа, прав ли съм?

— За пръв път — почти прошепна благородникът.

— И аз така реших. Вълнението им и радостта, с които се разхождаха из градините на Агрионт, бяха истински очарователни. Обзалагам се, че са привлекли вниманието на всички достойни ухажори в столицата. — Усмивката му постепенно се стопи. — Сърцето ми се къса, лорд Ингълстад, при мисълта, че толкова деликатни създания може ненадейно да се озоват в някоя от най-суровите наказателни колонии на Англанд. Място, където красотата, благородническият произход и деликатността привличат едно доста по-нежелано внимание. — Потрепери със старателно престорен ужас на лицето, докато се надвесваше бавно през масата. — Такъв живот не пожелавам и на куче — прошепна. — Още повече заради неблагоразумието на един баща, който на всичкото отгоре държи решението на проблема в собствените си ръце.