Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Видяха през далекогледа на Сюмаел познатите черни прашинки, които продължаваха да ги следват, по-близо отпреди.

– Нямат ли умора? – попита Джоуд, докато бършеше потта от лицето си. – Ще спрат ли някога?

Нищо се усмихна:

– Ще спрат, когато паднат мъртви.

– Или когато ние паднем мъртви – каза Ярви.

По течението

Чуха реката, преди да я видят. Тихият й шепот откъм дърветата вдъхна живот в съсипаните им крака и надежда в пронизаното от тревоги сърце на Ярви. Шепотът премина в ръмжене, а когато най-пос­ле изскочиха между дърветата – мърляви, потни, покрити от глава до пети в прахоляк, – в мощен рев. Рълф се просна по корем на чакълестия бряг и започна да лочи като куче. Останалите не се забавиха да го последват.

След като утоли изпепеляващата жажда от тежкото препускане, Ярви седна и се загледа в отсрещния бряг на реката, към дърветата, така еднакви с тези наоколо и същевременно така различни.

– Ванстерланд – промърмори той. – Слава на боговете!

– Ще им благодариш, когато я прекосим – обади се Рълф. Лицето му беше черно от прахоляк, с изключение на светъл кръг около устата и брадата под нея. – Това не е дружелюбна към мореплавателя вода.

Ярви беше на същото мнение. Първоначалното му облекчение бързо се смени с нова тревога, когато осъз­на колко широка бе Рангхелд, когато огледа високия отсрещен бряг – два пъти по-далеч от стрела разстояние – и видя колко беше придошла водата от топящия се сняг от горещата страна зад гърбовете им. По черната повърхност бели петна пяна загатваха за бързеи, за водовъртежи, за скрити отдолу скали – по-смъртоносни от предателски нож в гърба.

– Можем ли да построим сал, с който да прекосим всичко това? – промърмори той.

– Баща ми беше най-известният корабостроител на Първия сред градовете – отвърна Сюмаел и заоглежда дърветата наоколо. – С един поглед избираше най-доб­рото дърво за кил от цяла гора.

– Съмнявам се, че ще имаме време за статуя на носа – каза Ярви.

– Може теб да вържем отпред вместо статуя – намеси се Анкран.

– Шест тънки ствола един до друг и един дебел, разцепен на две и вързан на кръст отгоре. – Тя изтича до един от боровете и прокара ръка по кората. – Този нап­ример върши работа. Джоуд, подпирай отстрани, аз ще сека.

– Аз ще се оглеждам за старата ни господарка и приятелите й. – Рълф свали лъка от гърба си и тръгна през гората в посоката, откъдето бяха дошли. – Колко далеч след нас са, как мислиш?

– Два часа път, ако сме късметлии, а ние по принцип не сме. – Сюмаел извади брадвичката си. – Ярви, донеси въжето, после намери нещо, което да става за гребло. Нищо, като отсечем дърво, започваш да кастриш клоните.

Нищо стисна меча в прегръдките си:

– Това не е трион. Мечът ми трябва да е остър, когато Шадикшарам дойде.

– Надявам се да сме далеч оттук, когато дойде – намеси се Ярви.

Усещаше стомаха си натежал от изпитата вода, когато клекна и затършува из торбите.

Анкран протегна ръка:

– Ако ти няма да го използваш, дай на мен...

По-бързо, отколкото Ярви си представяше, че е възможно, върхът на острието докосна наболата с брада шия на Анкран.

– Опитай да го вземеш, отговорнико за склада, и ще го получиш с върха напред – прошепна Нищо.

– Нямаме време – изсъска през зъби Сюмаел и около главата й полетяха трески, когато започна да сече първото дърво с къси бързи удари. – Ако щеш, използвай меча, ако щеш, ги троши със задника си, но окастри прок­летите клони. И оставяй тук-там някой, за да има за какво да се държим.

Скоро дясната ръка на Ярви беше почерняла от мръсотия и цялата накълцана от влаченето на дърво. Китката на лявата, която подпъхваше под него беше набита с трески. Мечът на Нищо беше оплескан със смола, ситните къси къдрици на Джоуд бяха пълни със стърготини, дланта на Сюмаел беше почервеняла от кръв, но тя не спираше да сече.

Плувнали в пот, кряскаха гневно, зъбеха се един на друг. Не знаеха колко остава, докато кучетата на бания не оголеха зъбите си насреща им, но подозираха, че няма да е много.

Джоуд повдигаше стволовете и вените на шията му изскачаха от напрежение, Сюмаел ловко и бързо като шивач с игла оплиташе въжето около тях, а Нищо го пристягаше. През това време Ярви стоеше отстрани, подскачаше при всеки шум от гората и за кой ли път му се искаше да има две здрави ръце.

Предвид инструментите и времето, с които разполагаха, салът се оказа завидно постижение. Предвид силното течение, през което щяха да плават на него, беше пълен провал – няколко грубо накълцани, целите в трески парчета дърво, омотани в рошаво вълнено въже, с три гребла: лопатата от плешка на лос, щита на Джоуд и един клон, намерен от Ярви в гората, с що-годе формата на лъжица в единия край.