Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Нищо вдигна острието пред себе си и оголи изпочупените си зъби:

– Само на това.

Докато вървяха надолу, никой не спомена разкритията от последната вечер. Сякаш още не бяха решили дали му вярват, нито какво следва оттук насетне, в случай че решеха да му повярват, и за това дотогава просто щяха да се преструват, че нищо не е станало, и ще се държат с него както обикновено.

Ярви нямаше възражения. И бездруго се чувстваше повече кухненски чирак, отколкото крал.

Снегът изтъня под протритите му ботуши, постепенно се разкашка и водата се просмука в кожата им, после отстъпи място на хлъзгава кал и накрая и тя изчезна. Земята беше покрита с петна зелен мъх и висока трева, а в нея Ярви видя диви цветя, чиито имена не му бяха познати. Нагазиха върху чакълестия бряг на езеро, от чиято млечнобяла вода се вдигаше пара. Едно чепато дърво разпростираше покрити с оранжеви листа клони над главите им.

– Последните няколко години, последните няколко дни най-вече се питам какво съм сторил, че да заслужа такова наказание – каза Джоуд. – Сега се чудя с какво съм заслужил такава награда.

– В живота не е важно какво си заслужил – обади се Рълф, – по-скоро какво можеш да сграбчиш, когато ти падне случай. Къде се дяна въдицата?

И възрастният воин седна на брега и започна да вади риба след риба толкова бързо, колкото успяваше да закача стръв на куката. Беше започнало отново да вали, но снежинките изчезваха в момента, в който докосваха топлата земя. Имаше сухо дърво за огън в изобилие и Анкран приготви същински рибен пир върху плоска каменна плоча.

Ярви се изтегна по гръб с ръце върху пълния си стомах и потопил изморените си от ходене боси крака в топлата вода, се замисли кога за последно беше така щастлив. Не при поредното срамно поражение в тренировъчния квад­рат, това със сигурност. Не докато се криеше от шамарите на баща си и изпепеляващия поглед на майка си, това също. Не дори край огнището на майка Гундринг. Повдигна глава и се загледа в лицата на другарите си по гребло. Ще липсва ли на някого, ако не се върне в Гетланд? Със сигурност неизпълнената клетва е за предпочитане пред нарушената...

– Можем просто да останем тук – промърмори той.

– Кой тогава ще поведе народа на Гетланд към светло бъдеше? – Устните на Сюмаел бяха извити в лукава усмивка.

– Нещо ми подсказва, че ще се оправят и без мен. Вместо това мога да съм крал на това езерце, а ти – мой пастор.

– Майка Сюмаел?

– Винаги знаеш верния път. Може да ме водиш към по-малкото зло и всеобщото благо.

– Тези ги няма на никоя карта – изсумтя тя. – Отивам да пикая.

Ярви я изпрати с поглед, докато крачеше през високата трева.

– Имам чувството, че я харесваш – промърмори Анкран.

Ярви се сепна и извърна рязко глава към него:

– Ами... всички я харесваме.

– Разбира се – каза Джоуд нахилен до уши. – Без нея сме загубени. В буквалния смисъл.

– Но ти – изръмжа Рълф и притворил очи, се изтегна по гръб с ръце на тила. – Ти я харесваш.

Ярви размърда безмълвно устни, но не намери начин да отрече.

– Ръката ми е саката – промърмори гневно той. – Останалото си ми е наред.

Анкран се подсмихна:

– Мисля още, че тя също те харесва.

– Мен? С мен се държи по-сурово от всички ни!

– Именно. – Рълф също се усмихна, докато наместваше рамене на земята. – Ах, младост, помня какво е да си млад...

– Ярви? – Нищо стоеше изправен върху един камък до дървото и не даваше вид на човек, който го интересува кой кого харесва. Напрягаше очи в далечината, в посоката, от която бяха дошли. – Моите очи са стари, а твоите – млади. Това дим ли е?

Ярви беше почти доволен от предоставената му възможност да се измъкне от разговора, когато се покачи на камъка до Нищо и на свой ред напрегна очи на юг. Но задоволството му не трая дълго. Почти винаги ставаше така.

– Не съм сигурен – каза той. – Може би.

Почти сигурен беше. Макар и бледо, на фона на светлото небе имаше тъмно петно.

Сюмаел се присъедини към тях върху камъка и засенчи с длан очи. Противно на думите на Анкран, не даваше вид да харесва когото и да било.

– Идва от фермата на Шидвала.

– Може би са запалили клада – каза Рълф, но усмивката беше изчезнала от лицето му.

– Или може би я е запалила Шадикшарам – каза Нищо.

„Добрият пастор се надява на най-доброто, но винаги е подготвен за най-лошото.“

– Трябва да се изкачим нависоко – каза Ярви. – Да погледнем оттам дали някой ни следва.

Нищо сви устни и издуха внимателно някаква прашинка от лъскавото острие на меча: