Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– С малко сол щеше да е къде по-добре.

Сюмаел поклати глава:

– Случвало ли се е някога да не намериш нещо, за което да се оплакваш?

– Ако не намериш за какво да се оплачеш, значи не гледаш достатъчно внимателно. – Рълф се изтегна на земята, подпря се на лакът, нахили се до уши и се почеса по гъстата брада. – От друга страна, от жена ми никога не съм се оплаквал. Мислех, че ще умра на проклетото гребло. Но сега, като гледам, че още хвърлям сянка по земята, мисля си да взема да я навестя. Ей така, просто да й кажа „Здравей“. Да знам, че е добре.

– Ако има малко мозък в главата си, ще те е забравила – каза Сюмаел.

– Достатъчно се е напатила. Прекалено много, че да си пропилее живота в чакане. – Рълф подсмъркна и се изплю в огъня. – Пък и по-добри мъже от мен се намират лесно.

– Ето тук съм съгласен с теб.

Нищо седеше встрани, обърнал гръб на останалите и лъскаше с парцал меча си.

Рълф се усмихна:

– Ами ти, Нищо? Години наред лъска палубата, сега ще прекараш още толкова в лъскане на този меч ли? Ти какво ще правиш, като стигнем Вулсгард?

Ярви осъзна, че от момента, в който „Южен вятър“ изчезна под водата, това беше първият случай, когато някой подемаше разговор за това, което следва оттук насетне. За пръв път имаха изгледи за успех.

– Имам стари сметки за уреждане. Но няма да бързам, те изтраяха пресни цели двайсет години. – Той се върна към енергичното лъскане на острието. – Като му дойде времето, ще завали кръв.

– Мен, само да не е сняг, каквото и да вали, ме устройва – каза Джоуд. – Аз поемам на юг, към Каталия. Наджид, така се казва селото ми, от чийто кладенец блика най-сладката вода на света. – Той сплете пръсти на корема си и се усмихна така, както правеше винаги, когато си припомняше мястото. – Решил съм да пия отново от нея.

– Може би ще тръгна с теб – каза на свой ред Сюмаел. – Не е много встрани от пътя ми.

– Пътя ти накъде? – попита Ярви.

В продължение на месеци бяха спали един до друг на палубата, а не знаеше нищо за нея и сега откри, че искаше за знае. Тя свъси вежди, сякаш се замисли дали си струва да отваря вратата, стояла залостена толкова дълго, после сви рамене.

– Първият сред градовете, предполагам. Там израснах. Баща ми минаваше за що годе знатна особа. Корабостроител на императрицата. Брат му все още е... мис­ля. Надявам се. Ако е жив. Много може да се промени за толкова време.

Тя млъкна, загледа се намръщена в пламъците и Ярви направи същото. Замисли се какво ли се бе променило в Торлби през това време.

– Е, не смятам да откажа компанията ти – каза Джоуд. – Човек, който всъщност знае накъде върви, е от голяма помощ при дълго пътуване. Ами ти, Анкран?

– На площад „Ангулф“ в Торлби има магазин за роби – изръмжа Анкран и сенките по изпитото му лице заиграха. – От него ме купи Шадикшарам. От човек на име Йоверфел. – Лицето му се изкриви в гримаса, докато изговаряше името. Както това на Ярви, предполагаше той, когато изговаря името на чичо си. – Той държи жена ми. Държи сина ми. Трябва да ги измъкна оттам.

– И как смяташ да го направиш? – попита Рълф.

– Ще намеря начин. – Анкран сви юмрук и го стовари върху коляното си, отново и отново, все по-силно. – Трябва да намеря начин.

Ярви примига срещу огъня. Беше намразил Анкран от мига, в който го видя за пръв път. Изхитри го, гледа как му размазаха физиономията от бой и взе мястото му. По-късно прие присъствието му и вървя до него. Накрая прие милостиня от него. И започна да му вярва. Сега откри, че изпитва към него нещо, което не си беше помис­лял, че е възможно. Възхищаваше му се.

Всичко, което той самият бе направил досега, бе за себе си. За свободата си, отмъщението си, трона си. А всичко, което Анкран правеше, бе за семейството му.

– Аз мога да помогна – каза Ярви.

– Ти? – Анкран вдигна рязко поглед от огъня.

– Имам... приятели в Торлби. Влиятелни приятели.

– Готвачът, при когото си чиракувал ли? – прихна развеселен Рълф.

– Не.

Не знаеше защо избра точно този момент. Може би колкото повече се сближаваше с тази събрана по неволя задруга, толкова повече лъжата тежеше на раменете му. А може би частица гордост бе оцеляла и избрала точно този момент да напомни за себе си. Вероятно вярваше, че Анкран говори истината. Или просто защото беше глупак.

– Лейтлин – каза той. – Жената на мъртвия крал Утрик.

Джоуд въздъхна дълбоко и се намести върху кожата. Рълф не си направи труда да му се присмее дори.

– И какъв си й ти на Златната кралица? – попита той.