Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Живял съм достатъчно дълго – промърмори Рълф, загледан в гърба на Джоуд, – но не мога да кажа, че някога съм виждал нещо по-впечатляващо.

– Нито пък аз – каза Ярви, скочи на крака и забърза след тях.

Можеше ли да се оплаква от нещо в момента, можеше ли да изпитва съмнение или колебание? Как би могъл след такъв урок по сила и човещина?

Кой би могъл?

Добрина

Клечаха скупчени в мокрия храсталак и надничаха надолу към фермата. Една от постройките беше каменна, толкова стара, че се беше вкопала удобно в земята. Устата на Ярви се напълни със слюнка от мириса, който се носеше от бледия дим над затрупания от сняг покрив. Целият настръхна от връхлетелите го далечни спомени за храна и топлина. Другата постройка, съдейки по приглушеното блеене, което се чуваше от време на време от нея, беше кошарата, в която държаха овцете. Изглеждаше направена от преобърнатия корпус на кораб, но защо и как беше стигнал толкова навътре в сушата, Ярви нямаше представа. Останалото се състоеше от грубо сковани бараки, почти напълно погребани под наветите около тях преспи, и ограда от заострени дървени колове между тях.

Точно пред портата, до една дупка в леда, седеше малко момче. Беше увито в дебели кожи, наблюдаваше подпряната на две съчки въдица над дупката и от време на време се изсекваше шумно.

– Не ми харесва – каза Джоуд. – Колко още има вът­ре? Не знаем нищо за тях.

– Освен че са хора – каза Нищо. – А на хората не можеш да имаш никаква вяра.

– Знаем, че имат храна, дрехи и подслон. – Ярви погледна Сюмаел – завита с всичко, което бяха успели да заделят от дрехите си, а то не беше много. Трепереше така силно, че зъбите й чаткаха. Устните й бяха станали сивосинкави като камък, клепачите й потрепваха, повдигаха се вяло, после се спускаха отново. – Неща, от които се нуждаем, за да оцелеем.

– Значи всичко е ясно. – Нищо размота вълненото парче, увито около дръжката на меча. – Стоманата е отговорът.

Ярви го зяпна учудено:

– Ще убиеш момчето?

Рълф разкърши неловко рамене, но Нищо просто сви своите:

– Ако трябва да избирам между неговата смърт и нашата, да, ще го убия, него и всички останали там долу. Ще ме мъчат заедно с останалите ми разкаяния.

Той понечи да се изправи, но Ярви го сграбчи за протрития ръкав и го смъкна обратно долу. Втренчи се в празните му сиви очи. Отблизо не видя повече разсъдък в тях. Точно обратното.

– Същото се отнася и за теб, кухненски чирако – прошепна Нищо.

Ярви преглътна мъчително, но не отмести поглед и не пусна ръкава му. На „Южен вятър“ Сюмаел рискува живота си, за да спаси неговия. Беше време да й се издължи. Освен това беше му дошло до гуша да живее като страхливец.

– Първо ще опитаме с приказки.

Изправи се, замисли се какво можеше да направи, за да изглежда по-малко като просяк на ръба на отчаянието, но не измисли нищо.

– Когато те убият – каза Нищо. – Тогава ще бъде ли стоманата отговорът?

– Предполагам – въздъхна дълбоко Ярви и тръгна бавно надолу по склона.

Нищо не помръдваше. С изключение на момчето – никаква следа от живот. Ярви спря на десетина крачки от него.

– Хей.

Момчето подскочи от изненада, събори въдицата, запрепъва се заднешком, но някак успя да не падне по задник, после се обърна и побягна към къщата. На Ярви не му оставаше друго, освен да чака отвън и да трепери от студ. И от страх, в този ред на мисли. Човек не можеше да очаква кой знае колко добрина от хората, оцеляващи в този суров край.

Изскочиха от къщата като рояк разгневени пчели от съборен кошер. Преброи шестима, всичките увити в кожи и всичките с копие в ръка. Три от тях бяха просто дървени колове с каменни върхове на края, но при все това собствениците им ги държаха решително насочени напред и с вещина. Без да продумат и дума, те се втурнаха към Ярви, разпръснаха се в полукръг и насочиха копията си към него.

Не му оставаше друго, освен да вдигне празни, увити в парцаливи вълнени парчета ръце, да отправи мислено молитва към баща Мир и да изграчи дрезгаво:

– Нуждая се от помощта ви.

Една от фигурите в средата заби дръжката на копието си в снега и излезе бавно напред. Избута назад качулката си и отдолу се показаха чорлава прошарена руса коса и загрубяло от живот и работа на открито лице, покрито с дълбоки бръчки. За момент тя просто стоя и изучава Ярви с поглед. После пристъпи към него и преди той да успее да направи каквото и да било, разпери ръце и го стисна в здрава прегръдка.

– Казвам се Шидвала – заговори тя на езика. – Сам ли си?