Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Хайде! – изръмжа той и натисна. – Хайде!

Беше видял майка Гундринг да прави това, когато едно момче падна във вира на мелницата.

Момчето умря.

Сюмаел не помръдваше. Беше леденостудена като мъртвец и Ярви изсъска през зъби накуп всичките молитви, които му дойдоха наум, дори не знаеше към кого ги отправяше.

Усети ръката на Нищо на рамото си:

– Смъртта чака всички ни.

Ярви се отърси от ръката му и натика още по-здраво пръсти в гърлото на Сюмаел:

– Хайде!

Изведнъж като ощипано в съня си дете тя подскочи и изкашля малко вода. Успя да поеме глътка въздух, задави се и повърна още вода.

– Богове! – каза Рълф и отстъпи стъписан заднешком.

Ярви остана не по-малко изненадан от него. Със сигурност не беше предполагал, че някога ще се радва така, когато някой повърне в ръката му.

– Ще ме пуснеш ли вече? – изграчи Сюмаел и извъртя нагоре очи към Джоуд.

Той я пусна и тя се сви на кълбо в снега. Задърпа нашийника се, задави се в кашлица, изплю още вода и започна да трепери като лист.

Рълф се беше облещил така, сякаш виждаше чудо.

– Ти си магьосник! – каза той.

– Или пастор – промърмори под нос Анкран.

Ярви не смяташе да ги оставя да дълбаят с пръст в раната:

– Трябва да я стоплим.

Мъчиха се с всички сили да запалят огън с малък кремък и откъснати от стволовете на боровете парчета мъх, но те бяха мокри и искрите угасваха на мига. Опитваха отново и отново, един по един, докато Сюмаел гледаше втренчено с трескави очи и не спираше да трепери. В един момент се тресеше така, че дрехите й шляпаха.

Джоуд, който някога беше палил пещта всяка сутрин, не можа да направи нищо. Рълф, който във вятър и проливен дъжд беше палил села и ферми по бреговете на Разбито море, също не успя. Дори Ярви направи напразен опит – сакатата му ръка се суети с кремъка, докато пръстите му не прокървиха – под съпровода на Анкран, който мълвеше под нос молитви към Той-който-разпалва-пламъците.

Очевидно боговете бяха приключили за днес с творението на чудеса.

– Можем ли да изкопаем подслон? – попита Джоуд, докато се надигаше на крака. – Също като в бурята?

– Няма достатъчно сняг – отвърна Ярви.

– Заслон от клони тогава?

– Прекалено много сняг.

– Не трябва да спираме. – Сюмаел се изправи рязко и огромното палто на Рълф се свлече от раменете й. – Прекалено горещо е. – Тя размота парчетата платно от ръцете си и те се провесиха надолу от ръкавите, разтвори ризата на гърдите си и задърпа нашийника. – Този шал стяга. – Направи няколко несигурни крачки и се просна по очи на земята. – Не трябва да спираме – смотолеви отново, заровила лице в снега.

Джоуд я претърколи внимателно по гръб, надигна я и я обви нежно с ръка.

– Татко няма да чака вечно – прошепна тя и от посинелите й устни излезе облаче пара.

– Студът е влязъл в главата й.

Ярви постави длан върху влажната й кожа и видя, че ръката му трепери. Може и да я беше спасил от удавяне, но без храна и топлина зимата щеше да я отведе до Пос­ледната врата. Не можеше да понесе мисълта за това. Какво щяха да правят без нея?

Какво щеше да прави той без нея?

– Направи нещо! – изсъска Рълф и стисна силно ръката на Ярви.

Но какво? Ярви прехапа напукани устни и се вторачи в дърветата, сякаш отговорът щеше да изскочи оттам.

„Винаги има начин.“

Остана за момент така, после се отскубна от ръката на Рълф и изтича до едно от дърветата, размотавайки пътьом вълненото парче от ръката си. Отскубна с два пръс­та червеникавото снопче от кората и когато го погледна отблизо, угасналите въглени на надеждата се разгоряха с пълна сила.

– Вълна – промърмори Анкран и отскубна друго снопче от съседното дърво. – Оттук са минали овце.

Рълф го грабна от ръката му:

– Искаш да кажеш, били са прекарани оттук?

– На юг – каза Ярви.

– Откъде знаеш?

– Мъхът расте на завет, по западна страна на дърветата.

– Овцете означават топлина – каза Рълф.

– Овцете означават храна – добави Джоуд.

Ярви не каза първото, което му дойде наум, а именно, че овцете също така означават хора, а хората може да са враждебно настроени. Но за да избира, човек трябва да има повече от един изход.

– Аз ще остана с нея – каза Анкран. – Вие доведете помощ, ако можете.

– Не – каза Джоуд. – Тръгваме заедно. Другари по гребло.

– Кой ще я носи?

Джоуд сви рамене:

– Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.

И той подпъхна ръце под тялото й. Докато я вдигаше, лицето му се изкриви в гримаса от напрежението, той залитна леко, но изправи гръб, вдигна глава, а нейната намести удобно на рамото си и без да каже и дума повече, закрачи на юг. Сюмаел не тежеше много, но въпреки това, след толкова дни на студ, глад и умора, в очите на Ярви това беше истински подвиг.