Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Да.

И колоната продължи да бъхти напред.

Не мислите за майка му крепяха Ярви в колоната, не те му даваха сили за следващата несигурна стъпка, за следващата болезнена крачка. Не бяха и тези за годеницата му, за мъртвия му баща, дори за ниското трикрако столче до огнището на майка Гундринг. Крепяха го мислите за Одем. Усмихнат, с ръка на рамото на Ярви. Гледа го в очите и обещава да е рамо до рамо с него в битката. Пита с онзи негов тих като пролетен ръмеж глас дали е редно Гетланд да има сакат крал.

– Аз... не мисля... така – процеди през зъби Ярви и излязлата през напуканите му устни пара обгърна лицето му. – Аз... не мисля... така, аз... не мисля... така.

И така, стъпка по стъпка, всяка болезнена и мъчителна, Гетланд се приближаваше все повече.

Петият ден беше ведър, леденият въздух щипеше бузите, а небето беше ослепително синьо. На Ярви му се стори, че вижда чак до морето – тънка черно-бяла ивица на хоризонта, отвъд необятна черно-бяла земя.

– Дотук се справихме добре – каза той. – Трябва да ни го признаеш.

Сюмаел засенчи очи, загледа се на запад и Ярви знаеше, че не е длъжна да му признава каквото и да е.

– Извадихме късмет с времето.

– Аз не се чувствам късметлия – промърмори Рълф, обгърнал рамене с ръце. – Ти чувстваш ли се късметлия, Джоуд?

– Не, просто ми е студено – отвърна Джоуд и разтърка зачервените си уши.

Сюмаел поклати недоволно глава при вида на миниатюрно тъмно петънце в далечината на север в иначе необичайно ясното небе.

– Довечера или най-късно утре ще видите какво означава лош късмет с времето. Задава се буря.

Рълф свъси вежди и примижа към небето:

– Сигурна ли си?

– Аз казвам ли ти как да хъркаш? Тогава не ме учи как да отгатвам времето.

Рълф извърна поглед към Ярви и сви рамене. Както обикновено, още преди да се стъмни, Сюмаел се оказа права. През целия ден петънцето на небето растеше, надуваше се, потъмняваше и придобиваше странни оттенъци.

– Боговете са гневни – промърмори Нищо и огледа сърдито небето.

– Че кога не са? – каза Ярви.

Снегът заваля на парцали, които започнаха да се стелят на пелени и да се извиват на талази. Вятърът задуха с пронизителни писъци и заблъска колоната от всички страни наведнъж. Ярви се спъна и падна и когато се изправи, вече не виждаше останалите. Обзет от паника, се завтече напред и се блъсна в гърба на Джоуд, който изникна пред него изневиделица.

– Трябва да се скрием някъде! – изкрещя с всички сили, но почти не чу гласа си през воя на вятъра.

– Няма да споря! – изрева през рамо Джоуд.

– Трябва ни дълбок сняг!

– Сняг колкото искаш! – извика отзад Анкран.

Дотътриха се до дъното на тясно сухо дере – най-близкото до склон, което Ярви можеше да се надява да открие в почти непрогледните талази на снега, превърнали фигурите на останалите в призраци. Клекна и започна да копае като заек, избутвайки назад снега между краката си. Прокопа тунел право надолу и достатъчно дълбок, че да се побере целият в него, и когато се увери, че е така, започна да копае нагоре. Дланите му пареха от студа въпреки намотаните около тях вълнени ленти от платното, мускулите на ръцете му изгаряха от умора, но той продължи все така настървено. Копаеше така, все едно животът му зависеше от това.

Защото зависеше от това.

Сюмаел пропълзя след него. Ръмжеше през зъби и използваше брадвичката си като лопата. Заедно разшириха дупката и оформиха площадка, после кухина, накрая малка пещера в снега. Анкран пропълзя вътре и натикал език в дупката в предните си зъби, започна да изгребва навън изкопания сняг. Следващият в тъмната хладна камера беше Рълф, след него Джоуд намърда едрото си телосложение в разрастващата се пещера. Накрая Нищо подаде глава през отвора.

– Уютно – каза той.

– Трябва да държим входа чист – промърмори Ярви, – иначе до сутринта ще сме погребани.

Облегна се на стената от отъпкан сняг, размота бавно вълнените парчета от ръцете си и задуха в шепи. Вече му липсваха достатъчно пръсти: не можеше да си позволи да изгуби повече.

– Къде научи това? – попита Сюмаел, докато сядаше до него.

– Баща ми ме научи.

– Да му благодариш, като го видиш.

Анкран се намести удобно. Бяха притиснати един в друг, натикани натясно, но това можеше да се каже за последните няколко дни като цяло. В тази дива пустош помежду им нямаше място за гордост, за лоши чувства или вражди.

Ярви притвори очи и се замисли за баща си, както го видя за последно – студен и блед върху каменната плоча.