Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Въпреки че се точеха мъчително като месеци, дните бяха кратки и вечерите идваха бързо. Тъмнината се спускаше и в небесата пламваха огньове от звезди – светещи завъртулки, искрящи снопове, горяха ярки като очите на богове. Сюмаел сочеше едно или друго чудато съзвездие. Знаеше името на всяко – Плешивия тъкач, Криволичещия път, Странник на портата, Ядяча на сънища – и докато ги казваше, се усмихваше и в гласа й имаше нещо, което Ярви не беше чувал преди – щастие. То караше и него да се усмихва.

– А сега колко крачки остават до Ванстерланд? – попита я.

– Достатъчно. – Тя сведе отново поглед към хоризонта и радостта изчезна от лицето й. Забърза отново напред.

Ярви я догони:

– Още не съм ти благодарил.

– Предлагам да изчакаш, докато сме сигурни, че няма да свършим като две парчета замръзнало месо.

– Е, тъй като може да не ми се отдаде такава възможност... благодаря ти. Можеше да оставиш Триг да ме убие.

– Ако бях спряла да помисля, щях.

Не можеше да я вини за това. Зачуди се какво би нап­равил на нейно място, ако не той, а тя беше в ръцете на Триг, и не остана доволен от отговора.

– В такъв случай се радвам, че не спря да помислиш.

Тя не отговори. Продължиха да вървят в мълчание, нарушавано единствено от скърцането на снега под ботушите им. Тогава Ярви я видя да го гледа свъсила вежди през рамо.

– Аз също – отвърна тя, преди да извърне глава.

На втория ден се шегуваха, за да поддържат духа.

– Анкран, пак се стискаш с дажбите! Я дай насам печеното прасе!

Засмяха се с глас.

– Да се надбягваме до Вулсгард! Последния на градските порти го продаваме и си купуваме ейл!

Разнесе се кикот.

– Надявам се, като ни настигне, Шадикшарам да носи вино.

Този път имаше само усмивки.

Когато на третия ден изпълзяха изпод жалката завивка на зазоряване, ако лекото просветляване на хоризонта можеше да се нарече така, всички бяха в лошо настроение.

– Писна ми от дъртаци, които ми се пречкат в краката – изграчи сърдито Нищо, когато се спъна за трети път в петата на вървящия пред него Рълф.

– Не съм сигурен, че ми допада зад гърба ми да върви ненормалник с меч в ръка – кресна през рамо Рълф.

– Сигурно го предпочиташ между плешките си тогава.

– На колко сте години вие двамата, а се държите като деца? – Ярви си проправи път през колоната и тръгна между тях. – Трябва да си помагаме един на друг, иначе зимата ще ни затрие всичките.

Някъде отпред чу Сюмаел да си мърмори под носа:

– Най-вероятно ще ни затрие, така или иначе.

Не можа да не се съгласи с нея.

На четвъртия ден бялата земя беше обгърната във воала на леденостудена мъгла и всички мълчаха. Тук-там някой изръмжаваше, когато се спъваше и падаше, после отново, когато друг му помагаше да стане и да продължи напред. Шест мълчаливи фигури в огромната пустош, в тази ледена бездна, всеки налегнат от собствения си товар от студ, нещастие и все по-тежък нашийник и верига, всеки сам с болките си, глада и страховете си.

Първоначално Ярви мислеше за хората, които се издавиха на кораба. Колко бяха? Чу отново пращенето на дъските и съскането на нахлуващата в трюма вода. И за какво, за да се спаси той? Видя робите, опънали вериги, протягащи шии за последна глътка въздух, преди майка Море да ги повлече надолу.

„Не хаби тревоги за онова, което вече е станало, само за онова, което тепърва има да става“, казваше майка му.

Не можеше да върне времето назад. И вината за миналото избледня, а след нея тревогите за бъдещето постепенно се стопиха и в главата му останаха само мъчителните спомени за храна. Четирите дузини печени прасета при посещението на върховния крал – толкова много за такова малко посивяло старче и коравосърдечния му пастор. Пирът по случай воинския изпит на брат му – цяла вечер побутва храната в чинията си, потънал в размисли за това как той никога няма да издържи своя. Плажът преди злощастното нападение, което предвожда – мъжете приготвят вечерята, която за мнозина се оказа последна, месото се върти над огньовете, горещо е като в пещ, стотици нахилени, огрени от пламъците физиономии, мазнината пращи, кожата на прасето е почерняла и напукана...

– Свобода! – изрева с пълно гърло Рълф и разпери широко ръце. – Свобода да измръзнеш до смърт където ти се прииска! Свобода да умреш от глад където ти се прииска! Свобода да вървиш, докато не паднеш от умора!

Гласът му заглъхна бързо в леденостудения въздух.

– Свърши ли? – попита Нищо.

Рълф спусна унило ръце: