Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Баща ми е мъртъв.

– Съжалявам – чу отстрани плътния боботещ глас на Джоуд.

– Хубаво, че поне един от двама ни съжалява.

Ярви отпусна надолу ръка и със закъснение осъзна, че дланта му лежи върху тази на Сюмаел – усети обърнатите й нагоре пръсти в шепата си. Усещането беше приятно, допирът им беше топъл върху дланта му. Не отдръпна ръката си. Нито тя своята.

Ярви бавно обгърна с пръсти ръката й.

Шестимата мълчаха, а вятърът стенеше тихо в прохода на убежището им. Чуваше тежкото дишане на останалите и скоро се почувства уютно под камарата сняг над главата си, почти толкова, колкото до огъня на Анкран първата вечер.

– Дръж.

Той почувства дъха на Сюмаел по лицето си и усети пръстите й върху китката си. Отвори рязко очи, но не можеше да види ясно лицето й в тъмното.

Тя извъртя нагоре дланта му и притисна нещо в нея. Нещо меко, миришещо на вкиснато, наполовина размито на каша, наполовина замръзнало. Беше хляб и, о, богове, колко благодарен бе да го получи.

Седяха притиснати един в друг, дъвчеха оскъдните си дажби ако не със задоволство, то поне с облекчение, един по един преглътнаха, вътре стана тихо и спокойно и Ярви се запита дали смее да хване отново ръката на Сюмаел.

Но тогава тя каза:

– Това беше последната храна.

Отново стана тихо, но този път тишината не беше успокояваща.

– Колко остава до Ванстерланд – чу се приглушеният глас на Рълф.

Никой не му отговори.

По-добрите мъже

– Гетландци са по-добрите мъже – изграчи запъхтян Нищо. – Бият се като един. Ти пазиш с щита си този до теб, а той теб с неговия.

– Гетландци? Пфу! – избълва облак пара Рълф, докато изкачваше запъхтян склона зад Сюмаел. – Стадо проклети блеещи овце, подкарани към касапина! А като този до теб падне, тогава какво? Тровенландци имат огън в сърцата!

Спореха така през целия ден. Лъкът или мечът е по-силното оръжие. Дали Хеменхолм е на юг от остров Гренмер. Боядисаното или омасленото дърво се радва на повече обич от майка Море и следователно е по-добро за направата на кораб. Ярви не знаеше откъде намираха сили да спорят. Той едва успяваше да си поеме дъх.

– Тровенландци? – изграчи на свой ред Нищо. – Пфу! А когато огънят угасне, тогава какво?

Първоначално всеки излагаше аргументите си, пос­ле започнаха да се повтарят, само че по-настоятелно, и накрая спорът им се превърна в най-обикновено съревнование по презрително ръмжене. От това, което Ярви беше чул от напускането на „Южен вятър“ до момента, никой от двамата не беше готов да приеме и частица от мнението на другия.

Бяха минали три дни, откакто свършиха храната, и гладът се беше наместил в стомаха му като огромна болезнена бездна, която поглъщаше безследно всякаква надежда. Когато сутринта размота парчетата корабно платно от ръцете си, едва ги позна – бяха едновременно сбръчкани и подути. Пръстите му бяха придобили восъчен цвят, бяха изтръпнали и всеки допир предизвикваше бодежи. Вече дори бузите на Джоуд бяха хлътнали. Анкран куцаше. Опитваше се да го крие, но безуспешно. От гърдите на Рълф излизаше такова хриптене, че Ярви мижеше при всеки негов дъх. Рунтавите вежди на Нищо бяха побелели от скреж. Устните на Сюмаел ставаха все по-бледи и здраво стиснати с всяка миля.

Заслушан в проклетия безкраен спор, Ярви не можеше да мисли за друго, освен за това кой ще бъде първият умрял.

– Гетландци знаят що е то дисциплина – нареждаше монотонно Нищо. – Гетландци са...

Той млъкна като попарен, когато прехвърли билото. Всички заковаха на място. Пред очите им се простираше гора, във всички посоки, а краят й се губеше в далечината, забулен в пелената на падащия сняг.

– Дървета? – прошепна Сюмаел, невярваща на очите си.

– Гората може да означава храна – каза Ярви.

– Гората може да означава огън – добави Анкран.

В следващия миг шестимата препускаха надолу по склона и крещяха като деца. Ярви се спъна, претърколи се сред облак сняг, скочи на крака и продължи да тича. Влетяха сред ниските дървета по края на гората и продължиха напред, докато не се озоваха заобиколени от гигантски борове и ели, чиито стволове Ярви не можеше да обгърне с две ръце. Приличаха на могъщи колони на свято място, в което бяха влезли неканени.

Препускането премина в подтичване, после в предпазливо пристъпяне. От редките клони не се посипаха плодове. Никой елен не изскочи иззад дърветата да се наниже на меча на Нищо. Малкото съчки, които намериха на земята, бяха гнили и подгизнали от вода. Под снега земята представляваше гъста плетеница от коренища и трупани с години гниещи борови иглички.