Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Знаеш, че е тя.

Тя беше.

Застанал на каменистия склон над езерото, Ярви се взираше през странното кръгло прозорче, което представляваше единият край на далекогледа на Сюмаел. Видя ситните черни прашинки върху белия фон. Движеха се. Надеждата го напусна с бързината на изтичащо от пробит мех вино. По отношение на държането на надежди открай време знаеше, че е пробит мех.

– Преброих две дузини – каза Сюмаел. – Бания, мис­ля, и част от моряците от „Южен вятър“. Водят кучета, имат шейни и повече от сигурно – добре въоръжени са.

– И идват да ни унищожат – промърмори Ярви.

– Или това, или много, ама много искат да ни догонят, за да ни пожелаят на добър път – каза Рълф.

Ярви свали далекогледа. Не можеше да повярва, че само преди час се бяха смели от сърце. На лицата на приятелите си видя отново до болка познатите тревожни изражения.

Освен на лицето на Нищо, естествено, той изглеждаше така ненормален както винаги.

– Колко далече са?

– По мои предположения, шестнайсет мили – отвърна Сюмаел.

Ярви вече се бе научил да приема предположенията й за факти.

– Колко ще им отнеме да ги изминат?

Устните й замърдаха, докато пресмяташе наум.

– Ако бързат с шейни, може да са тук утре сутрин.

– Значи ние по-добре да не сме – каза Анкран.

– Да. – Ярви отмести поглед от спокойното си идилично малко кралство нагоре към голия склон, покрит със сипеи и остри скали. – В горещата страна шейните им ще са безполезни.

Нищо се загледа смръщен във ведрото небе и се почеса по врата с пълни с чернилка нокти:

– Рано или късно стоманата ще е отговорът. Винаги е.

– В такъв случай нека е по-късно – каза Ярви и нарами една от торбите. – Сега бягаме.

Бяг

Тичаха с всички сили.

Или подтичваха. Или залитаха, хлъзгаха се и се препъваха по убийствения терен. Наоколо имаше само горещ камък, нито стръкче трева, нито птичка в небето – нажежен и пуст баща Земя, толкова безплоден и лишен от живот, колкото леденият преди него.

– Ветровете на съдбата ме довяват на все по-приятни места напоследък – отбеляза замислено Анкран, когато прехвърлиха следващия хребет и отвъд него ги посрещна поредната гледка на гол нагорещен камък и пара.

– Още ли ни следват? – попита Джоуд.

– Не е лесно да забележиш хора в такъв неравен терен. – Сюмаел обходи с далекогледа си безлюдната пустош зад тях, забулена в облаци воняща пара. – Особено такива, които биха предпочели да не бъдат забелязани.

– Може да са се отказали. – Ярви отправи мълчалива молитва за мъничко късмет към Той-който-обръща-зара. – Може би Шадикшарам не е успяла да накара бания да продължат след нас.

Сюмаел избърса пот и мърсотия от лицето си:

– Че кой не би дошъл тук?

– Не познавате Шадикшарам – каза Нищо. – Когато поиска, е много убедителна. Велик водач е.

– Не съм останал с подобни впечатления – каза Рълф.

– Не беше във Фулку, когато тя предвожда армадата на императрицата към победа.

– Но ти си бил, предполагам?

– Бих се на другата страна. Бях първенецът на краля на Алиюкс.

– Бил си кралски първенец? – сбърчи чело Джоуд.

От пръв поглед, Ярви също не би повярвал. От друга страна, беше виждал не един голям воин в тренировъчния квадрат, но нито един от тях нямаше уменията с меча на Нищо.

– Флагманът ни гореше. – Кокалчетата на юмруците на възрастния мъж побеляха върху дръжката на меча, когато спомените го връхлетяха. – Една дузина галери ни бяха закачили с куки и въжета. Палубата лъщеше хлъзгава от кръвта на падналите, гъмжеше от войници на императрицата. Тогава с Шадикшарам се бихме за пръв път. Аз бях изтощен от битката, ранен, непривикнал към клатенето на кораба. Тя се престори на слаба безпомощна жена и аз в гордостта си й повярвах. Тогава тя ми пусна кръв. Станах неин роб. Вторият път, когато се бихме, аз бях изнемощял от глад. Тя имаше стомана в ръката, силни и здрави мъже зад гърба си, а аз бях сам, само с нож за ядене. Тя отново ми пусна кръв, но в гордостта си ме остави жив. – Устните му се изкривиха в обичайната налудничава усмивка и от тях пръсна слюнка, когато излая: – Сега ще се срещнем за трети път, нямам повече гордост да ме тегли назад, теренът ще е по мой избор и този път тя ще лее кръв. Да, Шадикшарам!

Той вдигна меча над главата си и пресипналият му глас прокънтя в каменистата долина:

– Денят дойде! Часът настъпи! Време за разплата!

– Не може ли това време да почака, докато аз не се прибера в Торлби? – попита Ярви.