Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Бреговете станаха по-високи и стръмни, сближиха се и накрая салът им се понесе стремително в дълбока клисура между надвиснали отгоре им зъбери. Течението беше толкова силно, че водата пръскаше на фонтани през пролуките между дънерите, а салът се въртеше като листо по водата въпреки усилията на Джоуд, който вместо за гребло, сега използваше надупчения си със стрели щит като рул. Въжетата бяха подгизнали, реката ги опъваше, разхлабваше възлите им и скоро салът започна да се огъва под напорите на течението.

Ярви вече не чуваше изкрещените заповеди на Сюмаел от мощния рев на водата, отказа се от всякакви заб­луди, че има някакво влияние върху развоя на събитията, вкопчи се с всички сили в един от стърчащите клони и затвори очи. И двете му ръце изгаряха от усилието, ту проклинаше боговете, че го бяха качили на този сал, ту ги молеше да му позволят да слезе от него жив. Усети рязко завъртане, после салът се килна на една страна под коленете му и той стисна очи и зачака края.

Като по чудо водата се успокои.

Ярви отвори леко едно око. Останалите бяха на колене, сгушени в средата на поклащащия се, въртящ се на място сал, вкопчени в неокастрените клони и един в друг, подгизнали до кости, треперещи от студената вода, плискаща в краката им.

Задъхана, със залепнала за лицето мокра коса, Сюмаел го гледаше втренчено.

– Мамка му – прошепна тя.

Ярви успя само да кимне бавно. Коства му неимоверно усилие да разтвори изтръпнали пръсти от клона, за който се държеше.

– Живи сме – изграчи Рълф. – Живи ли сме?

– Ако знаех – промърмори Анкран – що за река ще е това... щях да си пробвам късмета... с кучетата.

Ярви се осмели да надигне глава и надникна над кръга от измъчени лица. Реката се беше разширила и забавила. Всъщност напред ставаше още по-широка, а по повърхността й нямаше и вълничка – дърветата по двата бряга се оглеждаха в гладката й като огледало повърхност.

Отдясно, плосък и примамлив, се простираше широк каменист плаж, осеян с изхвърлени от водата парчета дърво.

– Почвайте да гребете – каза Сюмаел.

Спуснаха се един по един от разпадащия се сал, изтег­лиха го с общи усилия на плажа, свалиха прогизналите торби с вещите си и след няколко мъчителни крачки се натръшкаха безмълвно на чакъла при останалия довлечен от реката боклук. Нямаха сили да се радват на избавлението си, освен ако лежането по гръб и запъхтяното дишане не се брояха за празнуване.

– Смъртта чака всички ни – каза Нищо. – Но прибира първо мързеливите. – По някакво чудо все още стоеше на крака и гледаше намръщен нагоре по течението за следа от преследвачите им. – Ще тръгнат след нас.

Рълф се надигна на лакти:

– Защо, по дяволите, им е да го правят?

– Защото това е просто река. Това, че някакви хора наричат тази й страна Ванстерланд, не значи нищо за бания. Със сигурност няма да значи нищо и за Шадикшарам. Сега те са сплотени около преследването ни колкото ние около бягството си. Ще построят свои салове и ще тръгнат след нас, реката ще е прекалено бърза, за да спрат, точно както беше за нас. Докато не стигнат тук. – Нищо се усмихна. Ярви вече беше свикнал да се тревожи, когато Нищо се усмихваше. – Ще слязат на брега, уморени, мокри, оглупели, точно като нас сега, и тогава ние ще ги връхлетим.

– Ще ги връхлетим? – попита Ярви.

– Ние шестимата? – добави Анкран.

– Срещу тях, двайсетимата? – промърмори Джоуд.

– С едноръко момче, жена и пазител на склада в редиците ни? – каза Рълф.

– Точно така! – Усмивката на Нищо се разтегна. – Двамата с теб мислим еднакво!

– Никой – надигна се още малко на лакти Рълф – никога не мисли еднакво с теб.

– Страх те е.

Гърдите на възрастния боец се разтресоха, когато се разхили:

– С теб до себе си? Можеш да се обзаложиш.

– Каза, че тровенландци имали огън в сърцата.

– Ти пък каза, че гетландци знаели що е дисциплина.

– Имайте милост, само не отново! – кресна Ярви и се изправи.

Връхлетелият го гняв не беше онзи изпепеляващ, умопомрачителен бяс на баща му и брат му. Беше онзи на майка му, хладен, пресметлив и търпелив, студен като зимата, той прогони всяка следа от страх.

– Ако ще се бием – каза той, – ще ни трябва по-добро място от това тук.

– И къде ще намерим това славно бойно поле, кралю мой?

Сцепената устна на Сюмаел се изви в присмехулна усмивка.

Ярви огледа дърветата. Наистина къде?

– Там? – Анкран сочеше към висока склала над реката. Беше трудно да се каже какво точно заради яркото небе зад нея, но когато засенчи очи, на Ярви му се стори, че вижда руини на върха.