Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Нямаше гард над дръжката, нямаше и кой знае каква дръжка – просто две парчета дърво, стегнати с кожен ремък около позеленяващо откъм тъпата страна острие. Острата поне бе що-годе добре наточена.

– Двамата с теб – отвърна Ярви, докато го поемаше от ръката му, после го стисна здраво.

Ако тогава, когато за пръв път видя Анкран във вонящата изба на търговеца на роби във Вулсгард, някой му беше казал, че един ден ще се бие рамо до рамо с него, нямаше да му повярва. Сега въпреки страха си беше горд да го направи.

– С добър кървав край от това пътешествие ще излезе хубава песен, мисля аз. – Нищо протегна свободната си ръка към арката на входа, откъдето скоро щяха да нах­луят Шадикшарам и нейните бания, разпери пръсти и на лицето му се изписа свирепо изражение. – Група смели съратници, придружаващи законния крал на Гетланд по пътя към откраднатия му престол! Рамо до рамо в последен отпор сред елфически руини от далечното минало! Да знаете обаче, в добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.

– Този е проклет дявол – промърмори Сюмаел и слепоочията й заиграха, когато стисна зъби, намести пръс­ти около дръжката на брадвичката и я претегли в ръка.

– Когато си в ада – промърмори Ярви, – само дявол може да те упъти към изхода.

Последен отпор

– Идват! – Гласът на Рълф разцепи тишината и Ярви усети стомаха си да се свлича в задника му.

– Колко са? – викна въодушевено Нищо.

Рълф не отговори.

– Двайсетина! – викна накрая.

– Богове – прошепна Анкран и прехапа устна.

До момента бяха таили надежда, че поне част са се отказали или издавили в реката, но както обикновено ставаше с надеждите на Ярви, тази също увехна, преди да даде плод.

– Колкото повече, толкова повече слава! – извика Нищо.

Явно колкото по-тежко ставаше положението им, толкова повече се радваше. Но оттук насетне всички мис­ли за безславно избавление трябваше да бъдат забравени, изборът, ако въобще имаха такъв, беше направен.

Край на бягането, дотук с надлъгването с врага.

През последните няколко минути Ярви сигурно бе прошепнал една дузина молитви към всеки бог, за когото се сети – и върховен, и малък, който можеше да е от някаква полза. Но сега реши да отправи още една, пос­ледна молитва. Може и да бе докоснат от баща Мир, но тази той отправи към майка Война. Да бди над приятелите му, другарите му по гребло, семейството му. Защото всеки от тях посвоему заслужаваше да бъде спасен днес.

А също да донесе червен ден на враговете им. Защото майка Война обича в молитвите към нея да има кръв, всеки го знае.

– Бий се или умри – промълви Анкран, подаде на Ярви ръка и той я стисна в своята, пък макар и безполезна.

Погледнаха се един друг в очите, той и човекът, когото някога така ненавиждаше, когото изхитри, видя бит, а после вървя рамо до рамо и постепенно опозна и разбра.

– Ако днес не ме застигне слава, а... онова, другото – каза Анкран, – ще намериш ли начин да помогнеш на семейството ми?

Ярви кимна:

– Заклевам се, че ще го направя. – Каква разлика дали една или две клетви ще пристъпи? В края на краищата човек може да бъде проклет само веднъж. – А ако аз получа другото... – Замисли се. Щеше да е малко прекалено да поиска от Анкран да убие чичо му. Сви рамене. – Да пророниш някоя и друга сълза за мен, а?

Анкран се усмихна. Беззъба усмивка, с треперещи устни, но в момента и само толкова беше нечуван, достоен за възхищение подвиг.

– Водите на майка Море ще се надигнат от сълзите ми – отвърна той.

Тишината се проточи, накъсвана само от болезненото думкане на сърцето в гърдите на Ярви.

– Ами ако и двамата умрем? – прошепна той.

– Ебдел Арик Шадикшарам! – чу се гласът на Нищо вместо отговор. – Добре дошла в приемната ми зала!

– Която също като теб е видяла по-добри дни – чу се нейният глас.

Ярви притисна лице към стената и надзърна през една пукнатина към арката на входа.

– И двамата сме по-малко, отколкото бяхме – провик­на се Нищо. – Ти някога беше адмирал. После капитан. А сега...

– Сега съм нищо, точно като теб. – Ярви я видя. Стоеше в сянката под арката и надзърташе предпазливо. Опитваше се да види какво и кой беше вътре. – Празна кана. Счупен съд с изтекли от него мечти и надежди.

Знаеше, че тя не може да го види, но въпреки това се сви от страх зад древния елфически камък.

– Съчувствам ти – отвърна Нищо. – Знам, боли да изгубиш всичко. Никой не знае това по-добре от мен.

– И какво, мислиш, струва съчувствието на нищо за нищо?