Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Той пое дълбоко дъх и потрепери, очите му напираха да изскочат.

Шадикшарам изруга и понечи да извади меча си.

„Милосърдието е слабост. – Така казваше бащата на Ярви. – Милостта е провал.“

В следващия миг Ярви се нахвърли върху нея. Провря сакатата си ръка под мишницата й и тя не успя да извади меча. После усуканата й длан се стрелна нагоре и започна да натиска гърлото й, докато юмрукът на другата я удари в гърба, започна да млати, да блъска с всичка сила.

Ярви хъркаше, скимтеше, пищеше, косата на Шадикшарам влизаше в устата му и от нея пръскаше слюнка. Тя се опитваше да се обърне, ръмжеше, но той се беше вкопчил здраво и удряше, удряше с юмрук. Шадикшарам се отскубна, единият й лакът полетя назад и Ярви усети как носът му изхрущя, главата му се лашна назад и в следващия момент подът го блъсна в гърба.

Чу заглъхнали викове. Ехо от звън на стомана.

Битка, но далече. Нещо важно.

Трябва да стане. Не може да разочарова майка си.

Трябва да се държи като мъж. Чичо му чака.

Опита да се отърси от замайването. Небето проблесна ярко, докато се претъркулваше.

Едната му ръка провисна в празно пространство. Черна река ниско долу. Бяла вода около скалите.

Точно като морето под кулата в Амвенд. Морето, в което падна.

Опомни се и пое рязко въздух. Пропълзя назад от ронещия се ръб над пропастта и се надигна бавно на крака. Главата му се маеше, лицето му тръпнеше, коленете му бяха омекнали, усещаше соления вкус на кръв в устата си.

Видя Анкран по гръб на земята, усукан на една страна и с разперени встрани ръце. Изхлипа жално и се втурна към него, протегна ръка. Треперещите му пръсти увис­наха безпомощно над пропитата с кръв риза на Анкран. Последната врата зееше широко отворена за него. Нямаше как да го върне оттам.

Шадикшарам лежеше до него върху отломките по пода, опитваше се да се надигне и на лицето й бе изписана огромна изненада от това, че не успяваше. Пръстите на лявата й ръка все още бяха преплетени върху дръжката на меча. Дясната й ръка притискаше ребрата й. Тя я отмести и дланта й беше пълна с кръв. Ярви примига озадачено и сведе поглед към ръката си. Ножът беше още в нея, а острието му лъщеше влажно и лепкаво. Ръката му беше почервеняла чак до лакътя.

– Не – кресна Шадикшарам.

Опита се да вдигне меча си, но тежестта му се оказа непосилна за нея.

– Не така. Не тук. – Окървавените й устни се извиха, докато вдигаше очи към Ярви. – Не ти.

– Тук – отвърна Ярви. – Аз. Как точно го каза? Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.

В този момент осъзна, че не беше пропилял всичкото това време в тренировъчния квадрат заради липсата на умения, на сила, на ръка дори. Беше го пропилял заради липсата на воля. Но някъде на „Южен вятър“, някъде сред необятния лед, някъде в тези древни руини я беше намерил.

– Но аз командвах армадата на императрицата – изграчи Шадикшарам. Цялата дясна страна на гърдите й вече беше плувнала в кръв. – Бях любовница... на дюк Микедас. Целият свят беше в краката ми.

– Било е много отдавна.

– Прав си. Умно момче си ти. А аз съм прекалено мекушава. – Главата й се отпусна назад и тя се загледа в небето. – Това... ми е...

Тронната зала на елфическата руина беше осеяна с трупове. Отдалече бания изглеждаха същински зверове. Отблизо – просто окаяни жалки създания. Дребни, кльощави като деца, парцаливи, накичени с издялани от китова кост амулети, оказали се безполезни срещу безмилостната стомана в ръката на Нищо.

Един още дишаше и протегна ръка към Ярви. Другата стискаше щръкналата от ребрата му стрела. В очите му нямаше омраза, само колебание, страх и болка. Също като тези на Анкран, когато Шадикшарам го уби.

Бяха просто хора като всички останали, хора, които Смърт преведе през Последната врата.

Докато Нищо вървеше към него, той каза нещо. Пос­ле пак, същата дума, отново и отново.

– Шшш. – Нищо сложи показалец на устните си и го прониза в сърцето.

– Победа! – изрева Рълф, докато се спускаше по стената на кулата, после скочи на земята. – Никога не съм виждал такива умения с меча!

– Нито пък аз като твоите с лъка! – отвърна Нищо и стисна Рълф в здрава прегръдка.

Първи приятели, другари по касапница.

Сюмаел стоеше под една от арките, стискаше с ръка рамо, от което течеше кръв чак до върха на пръс­тите й.

– Къде е Анкран? – попита тя.

Ярви поклати глава. Страхуваше се, че ако заговореше, щеше да повърне. Или да се разплаче. Или и двете накуп. От болка, от напускащия го вече гняв. От облекчение, че е жив. От мъка, че приятелят му не е. От мъка, която тежеше все повече.