Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Цяла армия – изръмжа Нищо.

– Страховита при това – добави Джоуд.

Бяха накичени от глава до пети с оръжия, пъчеха заплашително гърди, очите им святкаха като кинжали, думите им сечаха като мечове. Носеха белезите си с гордостта, с която принцеса би носила скъпоценни камъни. За музика им служеше пронизителното като писъка на точиларско колело пеене на жена – протяжна любовна песен във възхвала на майка Война, песен за пролята кръв, нащърбена стомана и преждевременно отнет живот.

И насред тази меча бърлога с вързани китки и спънати глезени, покрай огньовете, над които от прясно одрани животни капеше и цвърчеше червен сос, с върховете на насочени към гърбовете си копия Ярви и приятелите му вървяха напред.

– Ако имаш план – просъска през стиснати уста Сюмаел, – сега е моментът.

– Аз имам план – каза Нищо.

– Включва ли меч? – попита Джоуд.

Нищо се замисли, преди да отговори:

– Всичките ми планове включват меч.

– Имаш ли меч?

Пак се замисли.

– Не.

– И как ще стане тогава, като нямаш? – попита Сюмаел.

– Смъртта чака всички ни – последва отговорът след поредна доза мълчание.

В най-гъстата част от тълпата главорези Ярви съзря огромен трон, на който седеше огромен мъж, с огромен бокал в масивен юмрук, но вместо ужаса, който би го сковал някога, сега той почувства приятното гъделичкане на надеждата. Не точно план, дори не идея, но както казваше майка Гундринг: „Удавникът се хваща и за сламка по водата“.

– Има по-добри неща, които човек да направи с враговете си, отколкото да ги убие – прошепна той.

– И какви ли са те? – изсумтя Нищо.

– Да ги превърне в съюзници. – Ярви пое дълбоко дъх и изрева колкото му глас държеше: – Гром-гил-Горм! – Пронизителният му крясък прокънтя наоколо, писклив и далеч не така кралски, както се бе надявал, но поне достатъчно силен, че да бъде чут в целия лагер, което всъщност целеше. Стотиците огрени от пламъците лица се извърнаха като едно. – Крал на Ванстерланд! Най-кървавият син на майка Война! Трошач на мечове и правяч на сираци, ето че се срещаме отново! Аз...

Добре премереният удар в корема изкара дъха на Ярви в протяжен жалостив стон.

– Спри си езика, преди да съм го изтръгнал от устата ти, момче! – кресна предводителят на ванстерландския отряд и свали задавения Ярви на колене.

Твърде късно, думите му бяха постигнали ефект.

Наоколо се възцари пълна тишина. Ярви чу нечии тежки стъпки, последвани от звънливия глас на Гром-гил-Гром.

– Водиш гости!

– Които приличат повече на просяци.

Въпреки че от деня, в който получи нашийника си Ярви не беше чувал този глас, той го позна. Помнеше ледения тон от сънищата си. Майка Скаер.

– Заварихме ги в елфическите руини над реката, кралю мой – каза предводителят на отряда.

– Не приличат на елфи.

– Горяха трупове.

– Доблестно начинание, стига да са правилните – каза Горм. – Говориш така, сякаш те познавам, момче. Ще ме накараш да гадая ли?

Останал без дъх, Ярви надигна бавно глава и за пореден път погледът му премина по ботушите, колана, трижди преметнатата през врата му верига и спря на чепатото лице на краля на Ванстерланд и смъртен враг на баща му, страната и народа му.

– Предишния път, когато се срещнахме... ти ми предложи ножа си. – Ярви го погледна право в очите. Беше на колене, опърпан и окървавен, пребит и вързан, но удържа погледа му. – Каза ми да те потърся отново, ако си променя решението. Сега ще ми го предложиш ли?

Кралят на Ванстерланд свъси вежди, пръстите на едната му ръка заопипваха една по една топките от дръжките на мечовете на победени врагове в преметнатата около дебелия му като ствол на дърво врат веригата, докато с другата внимателно намести един по един ножовете в колана си.

– Това не би било разумно.

– Мислех, че майка Война е положила дъха си върху теб още в люлката, че е предречено, че никой човек не може да те убие?

– Боговете помагат на онзи, който сам си помага. – Силните пръсти на майка Скаер сграбчиха брадичката на Ярви и извиха главата му нагоре. – Кухненският чирак, когото хванахме в Амвенд.

– Самият той – промърмори Горм. – Но е променен. Има коравина в погледа му.

Майка Скаер присви очи:

– И се е отървал от нашийника, който му сложих.

– Убиваше ми – каза Ярви. – Не съм роден да бъда роб.

– Но ето те пак на колене пред мен – отвърна Горм. – За какво си роден тогава?

Хората на Горм избухнаха в смях, но Ярви беше свикнал с хорския присмех, подигравките им вече не можеха да го жегнат.