Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Майка Скаер не сдържа възмущението си:

– Само толкова ли искаш?

Но любопитството на Горм бе събудено.

– И какво печеля, ако ти направя подобна услуга?

Гордите мъже като мъртвия му баща, като убития му брат и удавилия се чичо Удил със сигурност щяха да се изплюят в лицето на Горм и да умрат намясто, преди да потърсят помощта му. Но Ярви нямаше гордост. Беше я изгубил, ставайки за посмешище на баща си. За наивна жертва на чичо си. Избиха му я с бича през гърба на палубата на „Южен вятър“. Беше измръзнала до смърт в ледовете на севера.

Беше коленичил цял живот, още малко не му беше никакъв проблем.

– Помогни ми да си върна престола, Гром-гил-Горм, и аз ще коленича пред теб в кръвта на Одем като твой васал и смирен поданик.

Нищо се надвеси над рамото му и изсъска гневно през зъби:

– Прекалено висока цена!

Ярви не му обърна внимание.

– Удил, Утрик и Одем. Тримата братя, твои заклети врагове, ще са от другата страна на Последната врата и в земите около Разбито море властта ти ще отстъпва единствено на тази на върховния крал. Кой знае... след време... може дори да я надмине.

„Колкото повече власт има човек – казваше майка Гундринг, – толкова повече жадува за още.“

– Това би било добре. – Гласът на Горм беше изгубил звънливостта си.

– Би било, да – съгласи се майка Скаер и очите й отново се присвиха, когато измери Ярви с гневен поглед. – Ако бъде постигнато.

– Просто осигури на мен и спътниците ми кораб до Торлби и аз ще се опитам да го направя.

– Със странна свита си се обкръжил.

Майка Скаер ги огледа равнодушно.

– Странните обстоятелства налагат странни спътници.

– Кой е грозноватото създание? – попита Горм.

Останалите бяха проявили благоразумието да сведат погледи, но Нищо стоеше с високо вдигната глава, приковал в него святкащи очи.

– Горд гетландец – отвърна той вместо Ярви.

– А, един от тези. – Горм се усмихна. – Тук, на север, предпочитаме гетландците окървавени и на колене.

– Не му обръщай внимание, кралю мой. Той е Нищо. – Благият тон на Ярви притегли погледа на Горм отново към себе си, както правеше майка му. От нея знаеше, че гневът и заплахите не вършеха работа при мъжете, привикнали с насилие, те им бяха втора природа, но благата дума, здравият разум – те им бяха непознати. – Ако се проваля, за теб пак остава плячката от похода ти на юг.

Нищо изръмжа възмутено и Ярви го разбираше напълно. Градовете на Гетланд в пламъци, земята опус­тошена, хората прогонени от полята или отведени в робство. Неговата земя, неговите хора. Но вече беше нагазил достатъчно навътре в блатото и сега не му оставаше друго, освен да продължи напред с надеждата да излезе от другата страна жив, пък макар и омазан до ушите в кал. Имаше нужда от армия, за да си върне Черния трон, и сега майка Война поставяше мечовете им в сакатата му ръка. Или ботушите им върху протрития му от нашийника врат.

– Можеш само да спечелиш – продължи угоднически той с благ меден глас, – нищо не губиш.

– Освен благоразположението на върховния крал – намеси се майка Скаер. – Той заповяда край на войните, докато не бъде храмът му завършен...

– Навремето орлите на баба Вексен разнасяха молби. – В звънливия глас на Горм се прокрадна гневна нотка. – После понесоха искания. Днес те носят заповеди. Къде свършва всичко това, майко Скаер?

Пасторът заговори тихо:

– Долноземците и повечето инглингци вече се молят на неговия Единствен бог, готови са да се бият и да умрат за него...

– Кой управлява Ванстерланд, върховният крал ли? – прекъсна я ехидно Ярви. – Или Гром-гил-Горм?

Устните на майка Скаер се извиха презрително:

– Не си играй прекалено близо до огъня, момче. Всеки отговаря пред някого.

Но мислите на Горм вече бяха другаде, безсъмнено вече сееше огън и сеч из земите на Гетланд.

– Торлби има високи и здрави стени – промърмори той. – И достатъчно силни воини да ги отбраняват. Прекалено много. Ако можех да превзема града, бардовете ми вече щяха да пеят песните за победата ми.

– Никога – прошепна Нищо, но никой не го чу.

Сделката беше сключена.

– Това му е най-хубавото на плана ми – изгука Ярви. – Трябва просто да застанеш отвън. И аз ще ти дам Торлби наготово.

Врани

Ярви се уви в дебелата кожена яка на новото си наметало и сбърчи нос от острата миризма на сол от морето. А също от вонята на робите зад греблата. Докато беше един от тях, беше свикнал с нея, спеше, заровил лице под мишницата на Рълф, и това дори не му правеше впечатление. Той самият вонеше наравно с останалите, знаеше го. Но това с нищо не помагаше срещу вонята на тези роби.