Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Аз също, отдавна. Изглеждаше дребен, стар и съсух­рен, алчен и недоволен от всичко. Беше го страх дори от храната. Имаше обаче много силни воини около себе си.

– Не се е променил с времето, значи. Освен че сега почита Единствен бог, че е по-обсебен от властта от всякога и както се говори, че не може да изкара повече от час, без да задряма. Колкото до воините около него – сега са повече.

Тя отметна нагоре покривалото на клетката. Птиците в нея не помръднаха, не се подплашиха от светлината, просто вторачиха в Ярви дузината си лъскави немигащи очички. Черни птици.

– Врани? – изгледа ги Ярви, свъсил вежди.

– Да. – Сестра Ауд нави ръкав, отвори вратичката, промуши ловко ръка в клетката. Хвана една от птиците и я извади навън, а тя все така не помръдваше, сякаш беше издялана от въглен. – Майка Скаер не е използвала гълъби от години.

– Нито веднъж?

– Не и откакто чиракувам при нея. – Тя привърза свитъка за единия крак на враната. – Ако може да се вярва на слуховете – продължи тихо тя, – един от гълъбите, изпратен от майка Гундринг, се опитал да издере с нокти лицето й. Оттогава им няма доверие. – Тя се наведе и прошепна до главата на враната: – На ден път от Торлби сме.

– Торлби – изграчи птицата.

Сестра Ауд я хвърли нагоре, тя изпляска с криле и полетя на север.

– Врани – промърмори Ярви и се загледа в черната, носеща се над белите гребени на вълните птица.

– Обет за вярност на новия ти господар, Гром-гил-Горм?

Нищо застана до него на мостика. Все още прегръщаше меча, въпреки че сега беше прибран в добра кожена ножница.

– Той е мой съюзник, не господар – отвърна Ярви.

– Разбира се, вече не си роб. – Нищо докосна нежно белезите от нашийника по наболата си с брада шия. – Помня как паднаха нашийниците ни във фермата на онези добри хорица. Преди Шадикшарам да я запали. Не си роб ти. Но ето че коленичи пред Ванстерланд.

– Всички бяхме на колене – изръмжа Ярви.

– Въпросът е все още ли сме? Това, че ще си върнеш Черния трон с помощта на заклетия враг на Гетланд, ще ти спечели много малко приятели.

– Ще мисля за печеленето на приятели, когато седна на трона. Засега основна грижа ми е отстраняването на враговете ми от него. Какво можех да направя? Да оставя ванстерландците да ни изгорят ли?

– Може би имаше средно положение между това да оставиш Горм да ни убие и да му продадеш родната ни земя.

– Напоследък това средно положение е все по-трудно откриваемо – просъска през зъби Ярви.

– Открай време е, но именно там е мястото на краля. Ще си платим за това, така мисля аз.

– Виждам, че си много пъргав с въпросите, Нищо, но с отговорите никакъв те няма. Нима не даде клетва да ми помогнеш?

Нищо присви очи насреща му. Вятърът размяташе посивели кичури коса през белязаното му от битки лице.

– Дадох клетва и смятам да я изпълня или да умра – каза накрая.

– Хубаво. – Ярви му обърна гръб. – Надявам се да не се отметнеш от думата си.

Под мостика гребците лееха пот, скърцаха със зъби и ръмжаха в такт с греблата. Надзирателят крачеше между пейките с ръце на гърба и навит в юмрук бич. Също като Триг на „Южен вятър“. Ярви добре помнеше паренето в мускулите, горещата болка от бича по гърба.

Но колкото повече приближаваше Черния трон, толкова повече тежеше клетвата му, толкова повече губеше търпение.

„Все някой трябва да гребе.“

– Ускори темпото – изръмжа на надзирателя.

Къщата на врага

Сюмаел скочи на кея и се запровира през тълпата към масата на отговорничката за доковете на Торлби, от двете страни на която стояха на стража воини. Ярви я последва надолу по спуснатия от борда трап, с далеч по-малко пъргавина и напереност в походката. Стъпи на земята в собственото си кралство, уви, скрил лице в качулката си и с наведени към земята очи. Останалите го последваха.

– Казвам се Шадикшарам – каза Сюмаел и подхвърли небрежно пергамента на масата. – Имам търговски лиценз от върховния крал, подпечатан с руните на самата баба Вексен.

Бяха изчакали да дойде редът на най-младата отговорничка зад масата с надеждата да ги пусне без много въпроси. Вместо това тя се взира в пергамента достатъчно дълго, че да изправи всички на нокти, като през цялото време не спираше да върти с пръсти двата ключа на шията си, единия от собственото й домакинство, втория – от броителницата на доковете. Ярви усети стомахът му да се надига от притеснение, когато забеляза в единия ъгъл на пергамента засъхнало петно кръв – кръвта на законния собственик на документа, пролята от собствената му ръка. Накрая жената вдигна очи към Сюмаел и изрече думите, които най-много се бояха да чуят: