Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Ами ако не ми повярва?

Лицето на майка му изплува в спомените на Ярви, надвесено сърдито отгоре както обикновено. Много вероятно, реши той, щеше да се усъмни.

– В такъв случай ще трябва да измислим нещо друго.

– Ами ако не ми повярва и заповяда да ме убият за наглостта ми?

Ярви се замисли.

– В такъв случай аз ще трябва да измисля нещо друго.

– Кой от вас е вечно спохождан от лош късмет? – понесе се над площада нечий звънлив глас. Пред една новопостроена сграда с величествени колони от бял мрамор на фасадата стоеше проповедник. Беше облечен в роба от небелено платно, разперил широко ръце пред събралата се отпред тълпа и крещеше: – Чии молитви към многото богове остават нечути?

– Моите са нечути от толкова отдавна, че спрях да ги отправям – промърмори под нос Рълф.

– Нищо чудно! – извика проповедникът. – Защото няма много богове, има само един! Всичката мощ на елфите не успяха да я разкъсат! И днес ръцете на Единствен бог и вратите на храма й са широко отворени за всички ви!

– Храм? – извърна се намръщен Ярви. – Майка ми построи това място за монетен двор. Щеше да сече монети със своя лик и еднакво тегло.

Погледна слънцето със седем лъча на Единствен бог – бога на върховния крал, – което сега красеше фасадата над портала.

– Нейната утеха, нейните милост и закрила ви очакват! – изрева проповедникът. – Единственото, което тя иска в замяна, е да я обичате така, както тя вас!

Нищо се изплю на каменната настилка на площада:

– Какво общо имат боговете с обичта?

– Всичко се е променило – каза Ярви, оглеждайки се, после придърпа надолу качулката си.

– Нов крал. – Сюмаел подаде върха на езика си през цепката на устната си. – Нови порядки.

Големи залози

Ярви се сепна при шума от отварянето на външната врата. Стъпките в коридора го накараха да преглътне тежко. Вратата се отвори рязко и той направи крачка напред, но после застина, останал без дъх...

Двама роби наведоха глави под ниската врата и влязоха в стаята. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете. Бяха широкоплещести инглингци със сребърни нашийници. Нищо се наежи и острието на меча му проблесна наполовина изтеглено от ножницата.

– Не! – спря го Ярви.

Познаваше ги. Роби на майка му.

В този момент собственичката им влезе в стаята, следвана по петите от Сюмаел.

Не се беше променила.

Висока, със строго лице, златистата й коса пригладена с помада и навита на безупречни лъщящи къдрици. Носеше по-малко бижута отпреди, но по-големи. Ключът на кралицата от хазната на Гетланд беше изчезнал от огърлицата й и на него висеше друг, по-малък и инкрустиран с тъмночервени, наподобяващи капки кръв рубини.

Ярви се бе провалил в опитите си да убеди спътниците си, че е крал, но майка му просто влизайки в стаята, успя с лекота да я изпълни до тавана с кралско величие.

– Богове – изграчи Рълф и направи болезнена гримаса, докато коленичеше.

Сестра Ауд, Джоуд, Сюмаел и двамата роби побързаха да сторят същото. Нищо коленичи последен, опря върха на меча си в пода и сведе поглед в него, така оставяйки само Ярви и майка му на крака.

Тя почти не обърна внимание на хората около тях. Погледът й беше прикован в Ярви, а неговият – в нея, сякаш бяха сами в стаята. Тя тръгна към него с каменно изражение на лицето, което Ярви намери за толкова красиво, когато тя спря на крачка от него, че чак очите го заболяха. Усети сълзите си да напират.

– Синът ми – прошепна тя и го обгърна с ръце. – Синът ми.

Стискаше го до болка в прегръдките си. Сълзите му потекоха по рамото й, а нейните усети да мокрят косата му.

Ярви най-после беше у дома.

Мина време, докато тя го пусне от прегръдките си, после протегна ръце и стисна раменете му, накрая бавно изтри сълзите от бузите си. Ярви осъзна, че вече не я гледа от толкова ниско. Беше пораснал. И не само в буквалния смисъл.

– Изглежда, приятелката ти е казвала истината – каза тя.

– Жив съм – кимна бавно Ярви.

– И си се научил да си закопчаваш наметалото – каза тя и провери с подръпване катарамата.

Тя изслуша историята му в пълно мълчание.

Мълча, докато слушаше за нападението и опустошаването на Амвенд. За предателството на Одем и дългото падане на Ярви в сърдитото море.

„Нима Гетланд заслужава полукрал?“

Мълча, докато той разказваше за това как бе превърнат в роб, продаден като роб, само погледът й се спря за момент на бледия белег на шията му.

„Това са едни много окаяни създания.“