Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Тъмнина

– Това е огромен риск – прошепна Рълф и гласът му бързо заглъхна в тъмнината.

– Целият живот е риск – отвърна Нищо. – Всичко от раждането нататък.

– Въпреки това човек може да избира дали да хукне гол с крясък на уста към Последната врата, или да запристъпя предпазливо в обратната посока.

– Без значение Смърт ще ни преведе оттам до един – каза Нищо. – И аз предпочитам, когато дойде времето ми, да я погледна в очите.

– А аз мога ли да предпочета в това време да съм другаде?

– Стига вече, вие двамата! – изсъска им Ярви. – Джавкате се като две стари кучета за последния кокал!

– Е, не може всички да се държим като крале – отвърна Рълф, без да крие иронията.

Може би, когато си гледал някой всеки ден да клечи до теб над кофата, не е лесно да си представиш, че същият седи между богове и хора.

Болтовете изскърцаха от трупаната с години ръжда и сред посипалия се отгоре облак прахоляк решетката се отвори. Един от инглингците на майка му стоеше приведен под арката и ги гледаше смръщено отгоре.

– Видя ли те някой? – попита Ярви.

Робът поклати глава, обърна се и тръгна нагоре по тясното стълбище, все така навел глава под ниския таван. Ярви се замисли дали можеше да му има доверие. Майка му смяташе така. От друга страна, тя се доверяваше и на Хюрик. Ярви вече беше надраснал детинската заблуда, че родителите знаят всичко.

Всъщност през последните няколко месеца беше над­раснал всякакви заблуди.

Стълбището ги отведе до огромна пещера. Ръбестият скален таван беше целият назъбен с остри варовикови шипове, от върховете на които проблясваха на светлината на факлите водни капчици.

– Под крепостта ли сме? – попита Рълф, извърнал нагоре тревожен поглед, очевидно притеснен от мисълта за огромното количество скала над главата му.

– Целият хълм е прорязан от проходи – отвърна Ярви. – С древни, строени от елфите тунели и нови, прокопани от хората изби. Има скрити врати, тайни процепи за наблюдение. Някои от кралете, както и всички от пасторите, понякога трябва да се придвижват незабелязани. Но никой не познава тези проходи като мен. Прекарал съм половината си детство в тъмнината им. Тук се криех от баща ми и брат ми. По тях пълзях от едно усамотено място до друго. Виждах, без да ме виждат, и си представях, че съм част от видяното. Преструвах се, че имам живот, в който не съм отритнат от всички.

– Тъжна история – промърмори Нищо.

– Направо жалка. – Ярви си припомни срамните моменти от детството си. Как хлипаше в тъмнината и се надяваше, че някой ще дойде и ще го намери, същевременно знаейки, че никой не го е грижа толкова, че да тръгне да го търси. Поклати глава отвратен от някогашната си слабост. – Но все още може да свърши с щастлив край.

– Възможно е. – Нищо плъзна ръка по стената отстрани. Елфическият камък беше на хиляди години, но беше съвършено гладък, сякаш бе реден вчера. – Оттук хората на майка ти могат да влязат в крепостта незабелязано.

– Докато воините на Одем излизат навън, за да се изправят срещу Гром-гил-Горм.

Инглингът ги спря с вдигане на ръка.

Проходът свършваше в средата на овална отвесна шахта. Високо горе свършваше със светъл кръгъл отвор, дълбоко долу блещукаше повърхността на вода. Покрай стената нагоре се виеха стъпала, толкова тесни, че Ярви трябваше да върви настрани, опрял гръб в гладкия елфически камък, с върхове на ботушите, стърчащи над ръбовете им, и бликаща от челото пот. На половината път до върха нещо изсвистя отгоре и той примижа стреснато при вида на прелитащия покрай главата му предмет. И ако Рълф не го беше хванал за ръката, сигурно щеше да го последва надолу.

– Няма да е справедливо едно дървено ведро да сложи преждевременен край на царуването ти.

Въпросното ведро изпляска във водата дълбоко долу и Ярви въздъхна с облекчение. Последното, което му трябваше сега, бе поредно падане в студена вода.

Наоколо, усилени от затвореното пространство, прокънтяха женски гласове:

– ...тя продължава да отказва.

– А ти ще искаш ли да се ожениш за онази дърта останка от човек, след като си била жена на мъж като Утрик?

– Тя какво иска, не е от значение. Ако кралят седи меж­ду богове и хора, то върховният крал седи между богове и крале. Никой не може да му отказва вечно...

Продължиха нагоре. Още мрак, още шумове от стъпки, още болезнени спомени. Гладките елфически стени се смениха с груби, иззидани от човешка ръка, чийто камък изгледаше древен, но всъщност беше с хиляди години по-млад от този на тунелите отдолу. Дневната светлина заблещука през решетки на тавана.