Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Колко мъже успя да купи кралицата? – попита Рълф.

– Трийсет и трима – отвърна инглингът през рамо. – Досега.

– Свестни мъже?

– Мъже. – Инглингът сви рамене. – Ще убият или ще умрат, всеки с късмета си.

– А за колко такива Одем може да каже същото? – попита Нищо.

– Много – каза инглингът.

– Това са сигурно едва четвърт от тях.

Ярви се надигна на пръсти да погледне през една от решетките и замижа срещу ярката светлина.

Днес тренировъчният квадрат беше очертан в двора на крепостта, а за един ъгъл му служеше вековният кедър. Воините упражняваха защита с щитове. Едни сформираха стена, други – клин, с който се врязваха в нея. Слънцето бляскаше в стоманата на оръжията, те дрънчаха в дървото на щитовете, краката на мъжете съскаха по каменната настилка. Заповедите на мастър Хъннан кънтяха в студения въздух. Крещеше на мъжете да скопчат щитове, да не отлепят рамо от това на човека до тях в стената, да се снишат зад тях и да натискат напред – точно както някога крещеше в ушите на Ярви почти без ефект.

– Това са много мъже – отбеляза Нищо с типичната си склонност да омаловажава фактите.

– Добре обучени, калени в битките и на своя земя – добави Рълф.

– Моя земя – изръмжа през скърцащи зъби Ярви. Поведе ги отново напред стъпка по стъпка, камък по камък, позната гледка след позната гледка. – Виждаш ли това?

Той придърпа Рълф към себе си, притиснати към поредната тясна решетка, откъдето се виждаше самата крепост. Дебелите, обковани с железни шипове порти бяха отворени и от двете им страни стояха на пост стражи. В тъмнината на сводестия таван на тунела зад тях се виждаше ясно блясъкът на лъскав червеникав метал.

– Пищящата порта – каза му той.

– Откъде това име? – попита Рълф. – Да не е заради писъците на ужас, които ще нададем, когато планът ни се обърка?

– Забрави за името. Бронзовата плоча се спуска отгоре и запечатва крепостта. Шестима пастори са правили механизма й. Всичко се държи на един-единствен сребърен щифт. Винаги е охраняван, но до стаята, в която е механизмът, води таен проход. Когато настъпи моментът, аз и Нищо ще поведем една дузина мъже и ще я превземем. През това време ти ще си със стрелците на покрива, откъдето ще направите на игленици стражите на чичо ми.

– Безсъмнено ще станат прекрасни игленици от тях.

– И когато назрее моментът, издърпваме щифта, брон­зовата плоча пада и затваря Одем в капана.

Ярви си представи ужаса на лицето на Одем, когато види плочата да пада, и не за пръв път му се прииска нещата да са така лесни на дела, както и на думи.

– Одем е в капан, да... – Очите на Нищо проблеснаха в мрака. – Но и ние сме в него.

Победоносни викове откъм двора оповестиха края на последното упражнение в квадрата. Едната половина победители, другата с наведени глави.

Ярви кимна към роба на майка му:

– Той ще ви покаже проходите. Запомнете ги.

– Ти къде отиваш? – попита Рълф, после добави уклончиво: – Кралю мой.

– Трябва да свърша нещо.

Сдържайки дъха си – страхуваше се, че и най-малкият шум ще го издаде, – Ярви пълзеше в спарения мрак към тайната вратичка между краката на статуята на баща Мир. Притисна лице в процепа и надзърна в Залата на боговете.

Беше преди пладне и кралят на Гетланд беше на отреденото си място – Черния трон. Одем седеше с гръб към Ярви и той не виждаше лицето му, само очертанията на раменете и лъскавата корона на главата му. Майка Гундринг седеше на столчето си, от дясната страна на трона и ръката й трепереше от усилието да държи изправен пасторският жезъл от елфически метал.

Под подиума – море от бледо осветени лица – стояха знатните жители на Гетланд. Или по-скоро според Ярви мижавите и посредствените. Златните катарами на наметалата и ключовете на шиите блестяха, лицата, застинали в сервилни усмивки. Същите мъже и жени, които хлипаха жално при вдигането на погребалната могила на баща му и питаха ще имат ли отново крал като него. Със сигурност не виждаха такъв в тази саката подигравка, малкия му син.

Гордо изправена, току пред подиума, с Хюрик зад гърба си, стоеше майката на Ярви.

Той не виждаше лицето на Одем, но чу гласа на фалшивия крал да кънти в залата. Сдържан и кротък, както винаги. Търпелив като зимата – Ярви почувства ледени тръпки, когато го чу.

– Мога ли да попитам доблестната ни сестра, кога възнамерява да отпътува до Скекенхаус?

– При първа възможност, кралю мой – отвърна майката на Ярви. – Имам важни държавни дела, които...