Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– В такъв случай стоманата ни трябва да говори вместо нас.

– Лесно е да се каже, преди да бъдат извадени мечовете. – Сюмаел погледна смръщено към Джоуд. – Мисля, че е по-добре да сме на път на юг, преди те да заговорят.

Джоуд погледна към Ярви, после пак към Сюмаел и едрите му рамене увиснаха.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“

– Имаш благословията ми да си вървиш – каза му Ярви, – но ако можех да избирам, бих избрал да си до мен. Заедно оцеляхме на „Южен вятър“. Заедно избягах­ме от него. Заедно понесохме трудностите в снеговете и каквото дойде след тях. Ще успеем и сега. Заедно. Само още едно загребване, рамо до рамо.

Сюмаел примига невярващо към Джоуд, после се надвеси към него:

– Ти не си воин, не си крал. Ти си хлебар.

Джоуд изгледа Ярви с крайчеца на окото си и въздъх­на дълбоко:

– И гребец.

– Не по избор.

– Няма много важни неща в този живот, дето да са по избор. Що за гребец изоставя другарите си по гребло?

– Това не е наша битка – изсъска нетърпеливо Сюмаел.

– Битката на моя приятел е моя битка – сви рамене Джоуд.

– Ами най-сладката вода на света?

– По-късно ще е все така сладка. Може би дори още по-сладка. – Джоуд се усмихна вяло на Ярви. – Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.

– Накрая май всички ще се жалваме. – Сюмаел пристъпи към Ярви. Тъмните й очи бяха приковани в неговите. Тя посегна към него и той усети дъхът му да секва. – Йорв, моля те...

– Името ми е Ярви.

И въпреки че го заболя, когато го направи, той я погледна в очите с най-непреклонния поглед, на който бе способен, точно както би направила майка му. Искаше му се да хване ръката й. Да я държи в своята както в снега. Да се остави да бъде поведен от нея към Първия сред градовете, където да е отново Йорв. Проклет да е Черният трон!

Искаше да хване ръката й, но не можеше да си позволи подобна слабост. За нищо на света. Беше дал клетва и имаше нужда от другарите си по гребло. Нуждаеше се от Джоуд. Нуждаеше се и от нея.

– Ами ти, Рълф? – попита.

Рълф размърда челюст, изви език и се изплю през прозореца.

– Когато хлебарите тръгват на битка, какво остава за воините? – Широкото му лице се разтегна в усмивка. – Лъкът ми е твой.

Сюмаел отпусна ръка и се вторачи в пода. Сцепената й устна се изви в горчива гримаса:

– Майка Война печели, значи. Какво мога да направя аз?

– Нищо – отвърна Нищо.

Сделката на майка Война

Гълъбарникът си беше все така на върха на една от най-високите кули на крепостта, все така покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множес­твото му прозорчета духаше леден вятър. По-студен от всякога.

– Проклятие, умирам от студ – промърмори Ярви.

– Искаш да кажеш, че никога не ти е било по-студено? – Сюмаел продължи да гледа през далекогледа си, стиснала устни.

– Знаеш, че не е така.

И двамата помнеха убийствения преход през необятния лед. Но тогава помежду им имаше искрица, която успяваше да ги стопли. Е, той беше успял да я угаси скоропостижно.

– Съжалявам – каза й, но думите излязоха от устата му с гневно ръмжене. Тя не отговори и той не се сдържа да не продължи нататък. – За онова, което ти каза майка ми... за това, че накарах Джоуд да остане... че не...

Тя стисна зъби и слепоочията й заиграха:

– Не мисля, че един крал трябва да се извинява.

Ярви замижа.

– Аз съм същият човек, който спеше до теб на палубата на „Южен вятър“. Същият, който вървя с теб през снега. Същият...

– Нима? – Тя най-после извърна поглед към него, но в очите й Ярви не видя топлота. – Там, над онзи хълм. – Сюмаел му подаде далекогледа. – Дим.

– Дим – изграчи един от гълъбите. – Дим.

Изгледа го подозрително. От клетките покрай стените гълъбите вторачиха в нея немигащи очи. Всички до един, с изключение на бронзовия орел, огромен и величествен, който ще да бе долетял с поредното предложение – или заповед – от баба Вексен за женитба до майката на Ярви. Птицата разроши с клюн пера и не ги удостои с поглед.

– Дим, дим, дим...

– Можеш ли да ги накараш да спрат? – попита Сюмаел.

– Просто повтарят части от посланията, които са научени да разнасят – отвърна Ярви. – Не се тревожи. Не разбират какво казват.

Но когато дузините очички се извърнаха едновременно да го погледнат, той се замисли дали всъщност не разбираха повече от него. Обърна се отново към прозореца, притисна далекогледа към окото си и огледа внимателно виещия се в небето стълб дим.