Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Там има ферма.

Собственикът й беше сред кършещите ръце оплаквачи, дошли да изпратят баща му към погребалната могила. Ярви се опита да не мисли дали е бил във фермата си, когато Гром-гил-Горм я е навестил. А също, ако не той, кой е посрещнал ванстерландците и как е свършила за тях тази среща...

„Добрият пастор избира всеобщото благо – казваше майка Гундринг – и намира по-малкото зло.“ Един мъдър крал би направил същото, нали така?

Той отмести рязко далекогледа от горящата ферма и обходи неравния хоризонт. Забеляза проблясване на метал.

Воини. Идваха по северния път, изсипваха се през гънката между два хълма. Оттук изглеждаха така, сякаш се точеха бавно като зимата, и Ярви се улови, че е прехапал от нетърпение устни.

– Кралят на Гетланд – промърмори той. – Няма търпение да види армията на Ванстерланд в Торлби.

– Боговете забъркват странни гозби напоследък – каза Сюмаел.

Ярви вдигна очи към купола на тавана, към избелелите цветове на стенописа с изрисуваните като птици богове. Той-който-носи-посланието. Тя-която-развява-клоните. Тя-която-изрече-първата-дума и Тя-която-ще-изрече-последната. В средата, с червени криле и кървава усмивка беше майка Война.

– Рядко отправям молитви към теб, знам това – прошепна Ярви. – Баща Мир винаги ми е подхождал повече. Но днес те моля за победа. Върни ми Черния трон. Подложи ме на проверката си и видя, че съм готов. Не съм глупакът, който някога бях, нито страхливецът, нито детето. Аз съм законният крал на Гетланд.

Един от гълъбите избра точно този момент да изцвърка нова курешка и тя плясна на пода до Ярви. Отговорът на майка Война може би?

Той изскърца със зъби.

– Ако решиш да не ме направиш отново крал... ако днес избереш да ме отпратиш към Последната врата... поне ми позволи да изпълня клетвата си. – Стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. – Дай ми смъртта на Одем. Дай ми мъст. Дай ми само толкова и пак ще съм доволен.

Не беше молитва за щедрост и милосърдие, на които учеха пасторите. В нея нямаше протегната, даваща или творяща ръка. Но даване и сътворение не означаваха нищо за майка Война. Тя взима, тя руши, прави вдовици. Интересува я само кръвта.

– Кралят трябва да умре – изсъска Ярви.

– Кралят трябва да умре! – изкрещя орелът, изправи се гордо, разпери криле и те изпълниха клетката, сякаш затъмниха целия гълъбарник. – Кралят трябва да умре!

– Време е – каза Ярви.

– Добре.

Гласът на Нищо прозвуча металически през тесния отвесен процеп на шлема, който скриваше почти изцяло лицето му.

– Добре – отвърнаха в един глас двамата инглингци.

Единият въртеше огромната си секира с такава лекота, все едно тежеше колкото перце.

– Добре – промърмори Джоуд, но не изглеждаше никак въодушевен.

Очевидно не се чувстваше удобно накичен с взетото назаем бойно снаряжение, още по-неудобно може би от гледката на бойните си другари, приклекнали в тъмнината на тайния проход.

В интерес на истината, те не вдъхваха много доверие и на Ярви. Противна дружина представляваха приобщените към каузата му благодарение на златото на майка му. Всяка от земите около Разбито море – че и една-две по-далечни – беше дала своя принос под формата на най-отвратителните си синове. Сред тях имаше разбойници, главорези, пирати, дори затворници, част от които бяха татуирали на челата си престъпленията, за които бяха осъдени. Лицето на един с вечно сълзящо око беше цялото синьо от татуировки. Мъже без крал и чест. Мъже без съвест и кауза. Да не споменаваме трите свирепи жени шенд – препасани с остриета от глава до пети и с мускули, по-големи от тези на зидар, – които се забавляваха неимоверно, като оголваха изпилени до шипове зъби на всеки, осмелил се да ги погледне.

– Далеч не първият ми избор на хора, на които да доверя живота си – промърмори Рълф, докато старателно избягваше да ги погледне.

– А какво ще кажеш за каузата ни – промърмори на свой ред Джоуд, – щом всички свестни хора са на другата страна?

– Много начинания искат свестни хора. – Нищо размърда напред-назад шлема, за да го намести на главата си. – Убийството на крал не е сред тях.

– Това не е убийство – изръмжа Ярви. – И Одем не е истински крал.

– Шшш.

Сюмаел извъртя очи към тавана. Отгоре долитаха приглушени шумове. Викове, може би дрънчене на оръжия. Тихият, но непогрешим звук на паника.

– Разбрали са, че приятелите ни са пристигнали.

Ярви преглътна, за да потисне прилива на безпокойс­тво:

– По местата.